Томас Бренън - Доктор Стъклен

Инспекторът погледна над главата му и видя накъде тичаше измамникът: към превключвателя на стрелките. Спираловидно метално стълбище се издигаше над релсите и стигаше до дървена барака, залепена направо до плочите на високата стена, ограждаща гарата. Още стъпала започваха от бараката и стигаха до улицата високо горе. Път за бягство.

Преди мъглата отново да му попречи, Лангтън видя светлинката вътре в бараката — осветяваше редове от лъскави метални превключвателни лостове. Пред очите му бягащият мъж стигна до мястото, сграбчи един лост и го вдигна. После мъглата отново скри всичко.

Лангтън обаче различаваше фигурата на доктора. Мъжът беше на не повече от десетина метра, точно на място, където релсите образуваха сложен възел от разклоняващи се линии.

— Докторе, спрете!

Лангтън се прицели и отново стреля. Куршумът с писък рикошира от релсите на два метра от краката на беглеца. Мъжът замръзна на място.

— Пуснете кинжала — каза Лангтън и направи крачка напред. — Веднага.

Пуснатото острие издрънча върху релсите. Докторът се обърна и застана с лице към Лангтън. Предницата на разкъсания му костюм беше омърляна с кал, точно както и смокингът на инспектора. Яката му се беше откопчала и сега плющеше свободно на вятъра. Беше изгубил едната си обувка.

— Тръгнете към мен — нареди Лангтън.

Докторът поклати отрицателно глава.

Лангтън повтори заповедта, но беглецът отново отказа да се подчини. Инспекторът плъзна поглед по плетеницата от релси, която го делеше от мъжа. Над главите им с жужене и прещракване семафорът отново смени сигнала си.

— Докторе, всичко свърши. Елате при мен.

Мъжът за трети път поклати глава:

— Не мога.

— Нямате избор — инспекторът забеляза как още един семафор премина от червено към зелено. Релсите под краката му завибрираха. — Моля ви.

Отляво на Лангтън, от изток, късо изпищя влакова свирка. Самотното жълто око на локомотива се появи в мъглата.

— За Бога, човече! Не стойте там.

Докторът сведе поглед към релсите, после отново погледна Лангтън.

— Съжалявам.

Нов вой от друга свирка, този път дълбок и безкомпромисен. Втори челен фенер светна в мъглата и забърза успоредно с първия. Лангтън понечи да извика на доктора. Прекрачи сред преплетените релси, после се дръпна обратно. По кои ли линии щяха да поемал влаковете?

Земята затрепери под нозете му и инспекторът се провикна:

— Бягайте, човече, бягайте, преди да е станало късно!

Докторът се обърна с лице към приближаващите локомотиви. Трябваше да крещи, за да надвика дрезгавото бумтене на парните бутала.

— На света има неща, по-лоши от смъртта, сър.

Стрелките прещракаха и се преместиха. Релсите застенаха под натиска на бързащия товар. Земята се разтресе.

Лангтън хвърли последен поглед на двата влака, приближаващи с грохот от изток, с фенери, грейнали един до друг. Пъхна револвера в джоба си, пое си дълбоко дъх и се втурна през релсите право към доктора.

Твърде късно. Трети влак, експрес, изникна от тунел някъде зад гърба на инспектора. С писък избра средната линия, лъскавото му черно тяло беше влажно под облаците пара от машината. Фенерът удари доктора в кръста и го разкъса като парцалена кукла. Едно след друго, грамадните колела сдъвкаха тялото: първо го прегази локомотивът, после премина тендерът, след това — обляните в светлина пътнически вагони.

Лангтън беше отстъпил само на сантиметри от влака. Успя да види зяпналия машинист с черно мазно лице, огряно в алено от пламъка на пещта. После експресът с рев отмина.

Лангтън погледна наляво. Двата насрещни влака буквално бяха надвиснали над него. Той се дръпна от релсите и стъпи на чакъления насип. Притиснал ушите си с длани, видя хвърлящите искри колела, които огънаха под натиска си релсите буквално до главата му. Свирепият вихър от движението на влака изду дрехите му. Очите и дробовете му се изпълниха с черен въглищен пушек.

Не можеше да помръдне. Остана да лежи като замаяно животно на чакъла, докато тунелите не погълнаха и двата влака. Фенерите в задната част на последните вагони светиха още известно време в мъгливия мрак, след това и те изчезнаха.

Бавно, съвсем бавно Лангтън се надигна и седна. Ревът на влаковете още изпълваше ушите му. Примигна през лютивия пушек в очите и току до крака си видя откъснато парче черен плат. От окървавения маншет в единия му край стърчеше човешка ръка, откъсната от китката. Пет метра по-нататък лежеше втора ръка, а до нея — стъпало, още парчета плат, колосаната яка, сгърчена и червена като сухо есенно листо.