Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън се зачуди какво ли мисли Патерсън за цялата тая теория. Без съмнение я беше чувал и преди. Нищо чудно, че така силно желаеше да залови тези хора.

— А сега, сър, да продължим, ако позволите — каза брадатият мъж и направи знак на помощника си. — Генераторът.

Джейк отново бръкна в чантата и извади апарат от месинг, дърво и бакелит. Постави го на нощното шкафче току до главата на Едит. Светлината на лампите се отразяваше от металния куб на машината, от цилиндричната гъста медна намотка, от полираната сфера, от дървената поставка.

Джейк размота навит черен кабел и го остави съвсем близо до Едит, без да докосва тялото ѝ. От сферичното тяло на апарата излизаха още две жици, които завършваха с две малки медни квадратчета.

На Лангтън апаратът много му заприлича на видения в кабинета на Редфърс, но този тук беше по-нов, може би по-модерен.

— Няма да я заболи, нали? — попита мисис Баркър, приведена ниско над Едит.

— Госпожо, като лекар ви уверявам, че племенницата ви няма да почувства никаква болка.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— Вие сте лекар?

— Да, сър.

— Мога ли да науча името ви?

Мъжът загледа мълчаливо Лангтън, после каза:

— То не е от значение.

Възможно ли беше този мъж да е доʞтор Стъклен? Едва ли. Най-вероятно тези двамата бяха подчинени на Стъклен, негови работници на терен, които просто изпълняваха заповеди.

Лангтън проследи с поглед как Джейк разви трета жица и я проточи от апарата. Просна я по пода на стаята и свърза другия ѝ край с медната тел, увита около гърлото на делвата. После гигантът извади от чантата последната необходима за процедурата част: тънка, извита тел, която образуваше ветрилообразна форма. Долната ѝ част Джейк отново постави в гърлото на делвата, като се увери, че телта е свързана с медния проводник под восъка.

— Виждате антената, монтирана и готова да приема — обясни докторът, докато прикрепяше малките медни квадратчета към шията на Едит и оправяше свързаните към тях жици. — Няма да ви натоварвам с точните научни принципи, които управляват процедурата, но в общи линии апаратът зарежда с определен тип заряд напускащата тялото същност, а антената я улавя и я насочва навътре в делвата. Така клетата душа не се губи сред хаоса на природните елементи. Джейк.

Джейк протегна ръка и щракна един ключ върху апарата. Нищо не се случи. Лангтън погледна мисис Баркър, след това премести очи към вътрешната врата.

— Отнема известно време — обади се докторът.

Започна леко жужене, сякаш някъде в стаята се блъскаше досадна муха. Жуженето се усили постепенно, докато Лангтън се започна да усеща вибрациите му дълбоко в тила си. Замириса леко на изгоряло.

Докторът се наведе над Едит.

— О, тя гасне. Гасне бързо.

Лангтън не забелязваше никаква промяна в състоянието на момичето. Хвърли поглед към мисис Баркър, която не откъсваше очи от лицето на племенницата си. Цялата сцена с приглушената светлина на лампите и четирите фигури, приведени над болната, наподобяваше композиция на картина.

Докторът бръкна в джоба на сакото си и извади от там плоска сребриста кутия. Вътре, върху подложка от зелено кадифе, лежеше стъклена спринцовка.

— Какво правите? — попита мисис Баркър.

— Само малко ще облекча последните ѝ мигове — каза докторът и преди Лангтън да успее да се хвърли напред и да му попречи, заби иглата в артерията на шията на Едит.

Мисис Баркър изпищя. Лангтън изби спринцовката от ръката на доктора, после опря дулото на револвера в гърдите му.

— Полиция. Арестувани сте.

Джейк направи крачка към Лангтън, после видя Форбс Патерсън, който излетя от съседната стая с насочено оръжие. Гигантът замръзна на място.

— О, Едит, Едит — мисис Баркър галеше лицето на племенницата си, но в очите ѝ нямаше сълзи.

— Какво е извършил този? — попита Патерсън.

Лангтън погледна доктора в очите.

— Убийство.

Брадатият облиза устни, погледът му се местеше между двамата инспектори.

— Кълна се, нищо не знаех. Беше ми наредено да инжектирам лекарството.

— Наредено от кого?

Докторът само поклати глава.

— Лангтън, гледай — Патерсън загледа момичето в леглото.

Мисис Баркър се дръпна назад.

— Едит?

— Започва — каза докторът.

Пред очите на Лангтън от тялото на Едит се заиздига нежна мъглица. Всъщност това не беше най-точното определение. Частиците във въздуха бяха толкова малки, толкова деликатни, сякаш само намек за облаче, подобно на последната сутрешна омара, отстъпваща пред изгряващото слънце. Мъглицата струеше от полуотворената уста на умиращото момиче, от очите ѝ, от самата ѝ кожа.