Томас Бренън - Доктор Стъклен

— За малко да изгубя търпение с тоя. Понякога е трудно да се сдържа човек.

— Не смятам, че агресията щеше да доведе до нещо повече — отвърна Лангтън. — Джейк няма да проговори. Видях как съучастникът му предпочете да умре на релсите, отколкото да предаде Стъклен.

— С какво Стъклен държи всички тези хора? Какво е по-лошо от смъртта?

В главата на Лангтън беше започнала да се оформя една идея в това отношение, но не му се искаше да я споделя с Патерсън. Още не.

При решетката на изхода сержантът подаде на Форбс Патерсън кафява книжна торба.

— Това намерихме по джобовете му, сър, освен колана и връзките за обувки.

— Хубаво. Никой да не влиза при него, сержант. Не и без мое разрешение.

Решетката се затръшна зад гърба им и Лангтън последва Патерсън обратно нагоре. В управлението вече кипеше живот: инспектори влизаха по кабинетите си, полицаи водеха арестанти с белезници, момчетата за всичко с прозявки търчаха напред-назад, стиснали бележи и телеграми.

Пред вратата на кабинета на Патерсън, Лангтън попита:

— Дали Джейк е в безопасност там долу?

— В карцера? Категорично. Дори великан като него няма да може да си пробие път навън.

— Повече се тревожа от това някой да не влезе при него.

Патерсън зяпна колегата си.

— Наистина ли смяташ, че Стъклен ще се опита да му затвори устата?

— Или да му затвори устата, или да го спаси.

— Не се тревожи. Джейк никъде няма да ходи.

Инспекторите си стиснаха ръце и Лангтън се обърна, за да се запъти към своя си кабинет, но гласът на Патерсън го спря:

— Защо спомена професора? Мислиш, че той е нашият човек ли?

Лангтън се поколеба.

— Дай ми още малко време.

Докато крачеше по коридора обаче си даде сметка, че времето е лукс, който не можеше да си позволи. Кралицата скоро пристигаше. Дърам, ако още беше жив, волно кръстосваше улиците на града. Убиецът на Кеплер, огняря Олсен и Редфърс продължаваше да се радва на свободата си. Ами самият Лангтън? Беше разкрил нишки и връзки, оплели цяла мрежа за незаконна търговия с душѝ, търговия, в която дълго не беше искал да повярва.

Когато през матираното стъкло на кабинета му се мерна разкривена фигура, Лангтън отначало помисли, че Пърсел е дошъл да иска поредния доклад по случая. Инспекторът приглади изпомачканите си мръсни дрехи, прокара пръсти през косата си и отвори вратата.

Хари, момчето за всичко, насмалко не изпусна чашата, която носеше.

— Ох, направо ми изкарахте акъла, сър!

— Какво правиш?

— Кафе ви нося, сър — отвърна момчето, вече заело се да налива в чаша от каната на подноса, който крепеше в другата си ръка. — Били, момчето на инспектор Патерсън, ми каза, че сте били заети цяла нощ, после сте висели до никое време в килиите, та си рекох да…

Лангтън се усмихна и взе чашата.

— Благодаря ти, Хари. Ти си добро момче.

После затвори очи, сръбна от кафето и попита:

— Някаква следа от сержант Макбрайд тази сутрин?

— Не, сър. Да ви го пратя ли като дойде на работа?

— Моля те. И ми донеси днешните вестници.

Хари спря на вратата.

— Кои точно, сър?

— Всичките местни ежедневници.

Лангтън седна на работното си място и отмести подноса на една страна. Май беше оставил неприбрани някои от вчерашните вестници, отразили убийството на Кеплер — страниците им лежаха пръснати по бюрото. Инспекторът ги прибра в папката с досието по случая, като дописа старателно към доклада си събитията в Едж Хил и Плимсол Стрийт. Докато пишеше, пред очите му отново се изправи образът на умиращото момиче, племенницата на мисис Баркър. Сумрачната спалня, миризмата на лекарства и болест. Светлината на лампите, трепкаща по стените с тапети на рози.

Когато стигна до момента, в който трябваше да опише самата смъртта на Едит и трансфера на душата, инспекторът се поколеба. Разказът му беше толкова необичаен, толкова различен от редовните, изпълнени с гадни подробности дописки в полицейските доклади. Как би могъл да опише нежната мъглица, която се издигна от тялото на клетото момиче? Точиците светлина, които бляскаха в нея, осезаемата промяна в състава на въздуха, сякаш странният апарат беше заредил с електричество всеки един атом в стаята…

Лангтън посегна към най-долното чекмедже на бюрото си и извади платнена торба, в която бяха събрани останките от машината, която Джейк беше внесъл в дома на Плимсол Стрийт. Тежкият бастун на мисис Баркър беше разбил на парчета дебелата бакелитова сфера и беше оставил върху металния куб вдлъбнатина. Медни жици висяха безпомощно от повредения цилиндър. Лангтън нареди отделните парчета от машината по бюрото си като куратор, разглеждащ странна музейна сбирка.