Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Шампанско, сър.

Лангтън едва беше отпил глътка, когато един глас проговори току зад гърба му.

— Виждам, че вече са ви развели да видите забележителностите.

Инспекторът се обърна.

— Сестра Райт.

Младата жена отвърна на усмивката му.

— Понякога професорът забравя, че ние, обикновените смъртни, не можем да мислим бързо като него. Ентусиазиран като дете, той иска да е навсякъде и да говори едновременно с всички.

Добро сравнение, рече си Лангтън, докато гледаше как професорът снове от групичка към групичка, от разговор към разговор. После очите на инспектора се върнаха върху сестра Райт, облечена в дълга, нежносиня рокля. На деликатните ѝ ръце и шия нямаше други бижута, освен колието с разпятието и брошката на Гилдията на гърдите ѝ. За разлика от тоалетите на останалите гостенки, роклята на сестрата покриваше кожата между гръдта и ключиците. Дългата ѝ коса беше сплетена на сложна плитка.

Младата жена полека се покри с руменина.

— Прекадено е, нали?

— Моля?

— Не съм свикнала на… тоалети като този, но се постарах, заради професора — руменината стана още по-гъста. — Една приятелка в Лечебницата ми помогна, но май сме попрекалили.

— Няма такова нещо — каза Лангтън. — Прекрасна сте.

Осъзнавайки какво е казал току-що, инспекторът отпи вино и се закашля.

— Добре ли сте? — сестра Райт леко го потупа по гърба.

Лангтън преглътна с усилие.

— Отвикнал съм от алкохола.

— А аз — от комплименти — рече сестра Райт. После улови свободната му ръка и я обърна с дланта нагоре. — Кой ви превърза?

— Прислужничката ми, Елси.

— Добре се е справила.

За момент Лангтън остана безмълвен с ръка, притисната между дланите на младата жена.

Сестра Райт му помогна. Придърпа шала на раменете си и каза:

— Тук е малко топло. Да излезем ли за малко вън на терасата?

Инспекторът я последва през друга зала, още по-голяма от салона, но също така претъпкана с гости, а след това — на настланата с каменни плочи тераса. На светлината на окачените по високите дървени решетки фенери отвъд терасата се виждаше ръбът на затрупана със сняг идеално поддържана морава, както и храсти и дървета, които постепенно чезнеха в мрака и жълтата мъгла. Ухаеше на влажна пръст и дървесна кора.

— Професорът познава много хора — каза Лангтън.

— Той се радва на безброй интереси и неизчерпаемо любопитство. Копнее за познанието.

— Познанието на кое?

— На самия живот — отвърна сестра Райт и хвърли поглед назад към пълните с хора зали. — Толкова много гости — художници, учени, всякакви специалисти, а професорът може да води подробни разговори с всеки един от тях. Той е запален колекционер на хора и факти.

Определението притесни Лангтън.

— Колекционерите имат склонност да се съсредоточават върху една област. От опит знам, че понякога интересът им става маниакален.

— При професора не е така. Неговата специалност е… всичко на този свят — при тези думи сестра Райт протегна ръка, за да покаже градината, града, самия свят, смълчан от другата страна на кълбящата се мъгла. Сребърната брошка на гърдите ѝ проблесна, уловила лъч от френските прозорци.

— Навярно посвещавате много от времето си на Гилдията — обади се Лангтън.

Сестрата погледна към брошката.

— Разпознахте я, значи?

— Видях същата на униформата на другиго — сестра Милн, срещнах я в лагера.

— Познавам я чудесно, тя е добро и трудолюбиво момиче — миг колебание, после: — Работата ви ли ви отведе в лагера?

— Докладваха ми, че там е забелязан беглец, когото издирваме.

— Свързан с Кеплер?

— Да, колегата му. Вероятно и съучастник.

— Надявам се, сте го открили.

Лангтън погледна настрани.

— За съжаление, не. Ще се изненадам, ако изобщо някога го мернем повторно.

— Изчезна, така ли?

— Избяга и се скри в мрежата от тунели под Пиър Хед. Хората в лагера се съмняват, че може да оцелее долу.

Сестра Райт потръпна цяла.

— Сигурна съм, че са прави. Чувала съм истории — измислени, надявам се — за тези тунели. Зловонни и тъмни, дом за насекоми и гадини, но въпреки това притегателно място за хора, които предпочитат да избягват дневната светлина.

Лангтън се зачуди дали и сестрата не е дочула някои от разказите за духове, за които беше подхвърлил мистър Даудън. Не правеше впечатление на суеверна жена, а и работата в Лечебницата със сигурност я държеше здраво стъпила на земята.

Сестра Райт продължи:

— Самата мисъл за затвореното пространство, за всичките тези тонове пръст, които притискат ли, притискат надолу… Ненавиждам затворите, инспекторе. Не мога да гледам затворена жива душа.