Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Затова ли държите празна клетка за птици в кабинета в Лечебницата?

— Забелязали сте и нея? — после, преди Лангтън да отговори, младата жена продължи:

— Принадлежеше на моята предшественичка, прекрасна медицинска сестра, която — при всичките си качества, настояваше да има затворена в кафез пойна птичка. Когато момичето напусна, аз незабавно освободих бедното създание и го видях как се издигна волно над покривите на града. После запазих клетката за спомен.

Във всичко, казано от сестра Райт, Лангтън долови чувствителност, съчувствие и милост, които го трогнаха и му напомниха за Сара.

— Сестра Милн спомена, че вие самата често помагате на хората от лагера.

— Когато мога, инспекторе. А те наистина се нуждаят от нашата помощ. Недохранени, премръзнали и отхвърлени, мнозина от тях разчитат на благотворителност, за да оцелеят.

Загледан през прозореца към щастливата привилегирована част на света, веселяща се в имението, Лангтън допълни:

— Положение, така различно от това тук.

— Не допусках, че ратувате за социални реформи, инспекторе.

Инспекторът се обърна и я погледна в очите.

— Няма такова нещо. Просто отчитам разликата между богатите семейства от каймака на обществото и онези на дъното му.

— Има хора, които дори не си дават сметка за тази разлика — отвърна сестрата. — Радвам се, че вие не сте от тях. Ние имаме дълг към по-бедните от нас, към нещастните и забравените.

— Професорът споделя ли тези мисли? — попита Лангтън, подбирайки внимателно думите си, защото усещаше, че стъпва върху много тънък лед. — Затова ли оперира някои от жителите на лагера?

Сестра Райт се замисли за момент, загледана към тъмата в градината.

— Вярвам, че днес той вече ясно вижда своя дълг и своята отговорност. Но преди не беше така. Медицинската професия прелива от арогантност, от множество богохулни грехове, извършвани от хора, произхождащи от богати и привилегировани семейства, от хора, които държат живота и смъртта в ръцете си всеки ден. Самата аз може би върша грях от гордост като ви казвам, че в това отношение навярно аз повлиях на професора за добро.

Лангтън лесно си представи как сестра Райт е оказала благотворно влияние върху професора. Едно вечно присъствие, спокойно и съчувствено, един непрекъснат добър пример. Следващите думи на младата жена потвърдиха скромността ѝ:

— Признавам, че се чувствам като измамничка — рече тя и придърпа по-плътно шала върху раменете си.

— Как така?

— Ами с тази рокля, с прическата, с присъствието си тук въобще. Честно казано, по-удобно се чувствам в униформата си. Станала е като втора кожа.

Лангтън се съгласи. Собствените му дрехи също го определяха като човек, точно както сестринската униформа определяше личността на сестра Райт.

— Аз също никога не съм се чувствал на място на приеми или официални вечери — отвърна инспекторът, — особено във вечерно облекло. Винаги се чувствам като актьор, който играе роля. Но Сара…

Настъпи моментна пауза, след това:

— Съпругата ви?

— Тя беше израсла в къщи, точно като тази тук, с партита, балове, приеми. Семейството ѝ очакваше тя да участва активно в подобен живот.

Сестра Райт докосна ръката му.

— Не исках да се натрапвам с въпроси.

— Не, не се натрапвате — отвърна Лангтън и с изненада установи колко му е леко в нейната компания. За пръв път от месеци всъщност му се искаше да разговаря.

— Сара ми разказваше истории за партита, на които е присъствала, за малките трикове, които тя и приятелките ѝ прилагали, за да се измъкват от вечно бдителното око на гувернантките и компаньонките или как като малка си отмъквала глътчица вино от чашите. Винаги съм мислел за богатите семейства като за прекалено сериозни и тесногръди, но Сара ми отвори очите. В нея нямаше и капчица снобизъм или презрение към другите. Не се поколеба и за миг да се омъжи за мъж, който социално стоеше много под нея.

— Изобщо не вярвам да е имало хора, които са гледали с презрение на инспектор от полицията със забележителни военни заслуги за родината.

— Някои го правеха.

— Сигурна съм, че животът ѝ е бил прекрасен — каза сестра Райт.

— Докато още живееше при родителите си ли? Да, прекрасен беше.

— Нямах предвид времето, когато е била при родителите си.

Лангтън се взря в откритото, усмихнато лице на сестра Райт, в искрените ѝ очи. Почувства се така, сякаш я познаваше от години, а не от няколко дни. После понечи да ѝ заговори.