Томас Бренън - Доктор Стъклен

Инспекторът хвърли поглед върху оставеното на скрина листче. На него беше написан адресът на мисис Баркър и уговорката беше двамата с Форбс Патерсън да се срещнат там тази вечер в полунощ. Дѐлваджиите трябваше да пристигнат при болното момиче в един часа през нощта.

Как щеше да постъпи Лангтън, когато ги срещнеше? Да ги разпитва за Сара? Или за Редфърс? Или да се опита да намери следа, водеща към доʞтор Стъклен?

Тази част от акцията обаче не го притесняваше. Не, най-силно се боеше от срещата с болната племенница на мисис Баркър. Огледа спалнята. Съвсем до неотдавна той сам седеше от същата тази страна на леглото и държеше ръката на Сара, докато лекарствата се мъчеха да облекчат страданията ѝ. Не знаеше до каква степен може да разчита на себе си в подобна ситуация. Чувстваше се така, сякаш беше един от носещите кабели на Свода, опънат прекалено силно. Съществува напрежение, под което се къса дори и стоманена оплетка.

Лангтън опря чело на студено огледало. Имаше задача, трябваше да се съсредоточи върху изпълнението ѝ. Заради Сара.

Посегна за папийонката си и се опита да я завърже. Винаги Сара му помагаше за това, когато се приготвяха за вечеря или за прием. След като минути наред се бори с бялата копринена лента, Лангтън се предаде. Пъхна адреса на мисис Баркър в джоба си и прехвърли револвера от ежедневното си палто в официалното. Долу завари Елси да шета из гостната.

— Оставете на мен, сър — момичето изтри ръце в престилката си и вдигне ръце към папийонката на шията на инспектора. Само няколко бързи движения и после: — Готово, сър. Ако позволите, много сте елегантен.

— Вземи си тази вечер свободна, Елси. Ще се върна късно. Много късно.

— Благодаря ви, сър, но предпочитам да почакам. Просто в случай, че някой се отбие — Елси се престори на заета, разбухквайки възглавничките и оправяйки разни дреболии, които нямаха нужда от оправяне. — Сержант Макбрайд ще излиза ли с вас тази вечер, сър?

Лангтън спря до вратата към антрето и се усмихна.

— Да. Всъщност, ето го…

Инспекторът чу, че отвън спират кон и кола — с тях щеше да стигне до дома на професора. На входната врата се позвъни. Елси отвори, а Лангтън отстъпи, за да може Макбрайд да влезе.

— Сержант, дайте ми две минутки. Забравих нещо горе.

Това не беше стопроцентова лъжа. Освен че искаше да остави Елси и Макбрайд за минутка насаме, инспекторът се сети за дневника на Редфърс. Премести го от джоба на ежедневното палто в заключващото се чекмедже на бюрото. Вдигна много шум, докато слизаше обратно по стълбите и завари прислужничката и сержанта, застанали далеч един от друг в антрето, и двамата изчервили се като деца.

— Не ме чакай, Елси. И да заключиш хубаво.

Вън Лангтън установи, че над града се е спуснала тежка, лепкава мъгла. В устата тя оставяше вкус на въглищен дим, на солена вода и лек намек за бели цветя. Маслените лампи ма кабриолета горяха като възпалени очи. Лангтън се качи, изчака докато кабриолетът тръгне и после попита:

— Какво стана в редакцията на вестника?

— Ударих на камък, сър — отвърна Макбрайд. — Редакторът не каза откъде е получил статията. Не се огъна, каквото и да му приказвах. Закле се, че описаните факти са истина.

— Значи със сигурност източникът е вътрешен човек от полицията — Лангтън се взираше в мрака, прорязан от жълти и бели мътни петна светлина. — Някой, който знае за татуировките на Кеплер, а знае и значението им. Някой, който знае и за парите на Редфърс в чуждите сметки.

За момент Лангтън се зачуди дали този някой не е самият Макбрайд, но после сам се укори за това. Напълно вярваше на сержанта — човекът беше постъпил в полицията на четири на десетгодишна възраст и работата беше целият му живот.

— Имам и други новини, сър — продължи сержантът. — Когато се върнах в управлението, заварих телеграма от Сейнт Мартине Банк на Виктория Стрийт — там бяхме поръчали да проверят серийните номера на банкнотите, които намерихме на Глочестър Роуд.

Скритите пари на Кеплер и Дърам.

— Е, проследили ли са ги?

— Някои от банкнотите да, сър. Банките не следят какво става с еднолировите купюри, но държат под око пети десетлировите. Банкнотите, които намерихме, са емисия от Лондон, отпечатана преди седем месеца, и са част от паричен превод в брой към заместник-министъра на финансите.

В сумрака на кабриолета Лангтън цял се обърна към сержанта.

— Правителствени пари?

— Така изглежда, сър.

Кеплер и Дърам пращали много телеграми, все до Външно министерство. Заплащало им е пак правителството. Връзката беше очевидна, но дали са били на щат във Външно или наемници? Биографията на Кеплер подсказваше второто, но Лангтън лично познаваше бури, които по време на конфликта бяха напуснали своите и бяха станали редовни агенти на кралицата. Някои от тях пък впоследствие се бяха върнали към бурската кауза. Вън от бойното поле, далеч от истинските битки, където врагът е ясен и познат, войната ставаше по-сложна и някак изкривена.