Томас Бренън - Доктор Стъклен

Ако Дърам е работел за правителството на Нейно величество, защо продължаваше да бяга от полицията?

Прозорчето на тавана на кабриолета се отвори и кочияшът извика:

— Ъпър Парламънт Стрийт, сър.

Вън, през мъглата на запотеното прозорче, грееше съзвездие от запалени лампи. Светлина се лееше от всеки прозорец на имението на професора. Още и още светлини украсяваха железните перила на стълбите, както и вратите, създавайки атмосфера на вълшебен празник, напълно откъснат от скучното ежедневие. Самото имение сякаш плуваше в мрака. Докато наетият кабриолет криволичеше между наредените по чакълената алея карети и коли, Лангтън дочу далечна музика — цигулка и пиано.

— Разберете каквото можете от кочияшите и прислужничките — заръча инспекторът на Макбрайд, когато кабриолетът спря под арката пред главния вход. — Бъдете дискретен, но ги разпитайте дали Редфърс или Кеплер са посещавали професора.

— Лесна работа, сър, особено след като цялата история вече е във вестниците. Да ви изчакам ли после?

С ръка върху вратичката на кабриолета, Лангтън се поколеба. Не беше казал на Макбрайд нищо за Форбс Патерсън и за капана, готвен в Уейвъртрий.

— Не, сержант, след като узнаете, каквото можете, си идете направо у дома. Утре няма дави чакам твърде рано в управлението.

Докато се качваше по стълбите към главния вход на имението, следван от хрущенето на железните лайсни на колелата на отдалечаващия се кабриолет, инспекторът знаеше, че на другата сутрин Макбрайд отново ще бъде в управлението преди всички. Лангтън вдигна очи и видя на вратата едър оплешивяващ иконом в черен фрак. Фигурата му ясно се очертаваше от грейналата зад гърба на човека жълта светлина от коридора.

Когато инспекторът стигна прага, икономът се поклони.

— Мога ли да видя поканата ви, сър?

— Сестра Райт ме покани.

— Разбирам. Бихте ли изчакали за момент, сър?

Лангтън остави на прислугата палтото и шапката си и зачака, а икономът изчезна нанякъде. През отворените врати наоколо се лееше музика. Кристален полилей хвърляше бяло-сини отблясъци. Въздухът, затоплен от централно отопление с най-модерните в момента радиатори, носеше аромат на дим от пури и цветен парфюм. Две дами във вечерни рокли, едната жълта, а другата — вишневочервена, слязоха по стълбите, като си шушукаха една на друга и се кикотеха. Подминаха Лангтън с любезно кимване. Инспекторът се поклони леко в отговор и с труд прикри острата болка, която прониза сърцето му — безгрижните млади жени така и никога нямаше да узнаят какви болезнени спомени бяха събудили.

Отвори се врата и в антрето се появи професор Колдуел Чивърс.

— Драги ми инспекторе! Добре дошли.

— Надявам се, че не се натрапвам.

— Ни най-малко, сър, ни най-малко — професорът разтърси енергично ръката на Лангтън и забеляза превързаните му длани. — Какво е това? Нищо сериозно, надявам се?

— Просто драскотина — Лангтън последва професора. — Домът ви е пълен с гости тази вечер.

— Така си е. Поканих най-важните членове на ливърпулското общество, за да отпразнуваме подобаващо откриването на Трансатлантическия свод — професорът с усмивка разтвори широко една грамадна двойна врата. — Макар че моето определение за „важен“ невинаги съвпада с това на хората от моето пряко обкръжение.

В главния салон Лангтън видя най-малко тридесетина ду̀ши, които бавно обикаляха сред тъмните мебели, възхищаваха се на модерното изкуство по стените или бъбреха на групички. Мъже в смокинги, дами във вечерни рокли в пастелни цветове и с шалове на раменете. Млади, възрастни, всякакви.

— Ще ви представя на някои от гостите — каза професорът и поведе Лангтън напред. — Не искам да ви затрупвам с имена. А, това е Джеферсън, един от нашите изтъкнати поети — може би сте чели поемата му за Свода. Джеферсън, инспектор Лангтън от ливърпулското полицейско управление.

Смъртнобледият мъж с монокъл кимна в отговор.

— А това е Макайвър, един от главните инженери на Свода.

Кокалчетата на инспектора изхрущяха в здравата хватка на набития инженер с остра червена коса и щръкнали мустаци.

— Това пък е…

Въпреки обещанието на професора, имената и лицата се сипеха като порой върху инспектора във вихър от поздрави и ръкостискания. Инженери, лекари, художници, академици, учени, писатели, физици, музиканти, актьори: вкусът за хора на професора беше повече от еклектичен.

Когато един от новопредставените гости заговори професора, Лангтън използва възможността да се отскубне и да си вземе чаша вино. Наблизо мина прислужничка с поднос в ръце.