Томас Бренън - Доктор Стъклен

В отсрещния край на салона усмихнатият професор преминаваше от групичка към групичка, от едно ръкостискане към следващото. Уважението на сестра Райт към нейния ментор беше безпрекословно, Лангтън знаеше това. Ами ако професор Колдуел Чивърс всъщност наистина беше доʞтор Стъклен? Щеше ли сестра Райт да го предаде?

Инспекторът се надяваше младата жена никога да не трябва да се изправя пред тази дилема.

Все повече гости прииждаха в салона и Лангтън се оказа изтикан в ъгъла. Подобно на парче плавей, понесено от прилива, той се установи току до стената, между огромна палма в каче и един библиотечен шкаф. Взе си втора чаша вино от поредния преминаващ поднос и загледа движението на хората, черно-белите смокинги, пастелните вечерни рокли. Цялата сцена напомняше на една от модерните картини на професора, наредени по стените — дело на Мане или пък на Дега.

— Критична маса.

Лангтън се обърна към високия прегърбен мъж, който беше изникнал до рамото му.

— Моля?

Мъжът махна с ръка към гостите.

— Наблюдавайте ги: групичката от трима става от четирима, после от петима, после от шестима и така нататък. В крайна сметка групата — вече неспособна да се самоподдържа — достига критичната си маса, експлодира и индивидите от нея се пръскат, подобно на атоми, които на свой ред започват да образуват около себе си свои нови групички.

Лангтън се вторачи в странния си събеседник. Предницата на вечерния му костюм беше обилно изпъстрена с лекета от храна. Връзката му висеше накриво и беше обръснат безобразно, под брадата му бяха останали кичурчета посивяла брада.

— Вие сте учен?

— Физик, сър. И с радост празнувам откриването на Свода.

— Съжалявам, не виждам връзката.

Физикът загледа Лангтън така, както учител гледа рядко тъп ученик.

— Не виждате връзка? Не виждате връзка ли, сър?

— Аз просто…

— И как според вас ще пътуват влаковете чак до Америка, сър?

— Имах предвид, че…

— Откъде си представяте, че се появява електричеството? С магия, може би?

— Ако ми позволите да…

— Със силата на атома, сър — ученият изопна рамене. — Без електроцентралата в Ландудно, без мощните турбини, задвижвани от прецизния атомен разпад, влакове до Америка не може да има. Ами да, защото ако локомотивите са парни, във влака няма да остане място за пътници — вагоните до един трябва да бъдат натоварени с въглища, за да стигнат за цялото пътуване. Не виждал връзка, ама ха.

Лангтън проследи с поглед физика, който се отдалечи сред тълпата. Поклати глава и се зачуди дали всички учени са толкова докачливи.

Още и още хора влизаха в салона, телата наоколо станаха твърде нагъсто. Лангтън се плъзна покрай стената и се измъкна през вратата вън в тесен коридор. Хладен и мрачен, осветен от електрически глобуси, окачени на куки по стените, коридорът под лек наклон водеше надолу. Лангтън тръгна по него, по пътя чуваше разговори и музика зад стените и затворените врати. За миг спря и подуши въздуха. Горещ прах и бели цветя.

Някъде зад него се отвори врата, смях и звуци на пиано нахлуха в коридора, после вратата отново се затръшна. Лангтън остави празната си чаша на една масичка встрани и продължи по коридора. Пред него — златна светлина, процеждаща се под друга врата. Инспекторът се поколеба, вслуша се отново, но долови само отгласите от партито, останало зад гърба му. Месинговата брава, хладна и лъскава, се превъртя в ръката му. Лангтън отвори вратата широко.

Порой от ослепителни цветове: червено, синьо, жълто, но най-вече златно. Злато в короните на фараоните, върху предметите, изложени в музейните витрини, по столовете и статуите, върху церемониалните саркофази. Полилеят на тавана хвърляше отблясъци върху скъпоценния метал и караше самия въздух да искри.

Мъжът, застанал в средата на залата, вдигна очи от витрината, която разглеждаше, обърна се към инспектора и се усмихна.

— Виждам, че сте разкрили древноегипетската мания на професора.

Лангтън пристъпи напред. Залата се простираше най-малко на половината от общата дължина на имението. Тухлени колони и стоманени подпори крепяха горните етажи и отваряха огромно пространство под тавана. На едната стена стояха подпрени дървените капаци на саркофазите, богато изрисувани, украсени със строгите лица на древните фараони. До другата — музейни стъклени витрини, същите като тази в средата на залата. Третата стена беше изписана с бляскави йероглифи, още влажни и очевидно недовършени.