Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Убива жертвите си?

— Сигурен съм, че ги убива — Патерсън стана на крака и взе халбата си. — Как може да се докаже това обаче, е съвсем отделен въпрос.

Лангтън помълча за момент, после също стана и допи бирата си на един дъх.

— Сещам се за един начин да го хванем. Ще бъде трудно, най-вероятно неетично и със сигурност опасно.

— Какъв начин?

— Ще му заложим капан — отвърна Лангтън.

Когато Лангтън излезе от кръчмата, улиците вече гъмжаха от хора. Отправили се към дома, те се гушеха под навесите на трамвайните спирки. Администратори, чиновници и секретарки бързаха край инспектора, навели ниско глави срещу студа. Почти всичкият сняг по улиците се беше стопил. Мокрият паваж отразяваше жълтата светлина на уличните лампи.

Инспекторът погледна часовника си и плъзна поглед по натовареното движение в търсене на кабриолет. Мина Касъл Стрийт и Дейл Стрийт открай докрай, преди да мерне свободен кочияш.

— Към Гладстоун Кресънт и по-бързо.

— Ще се постарая, сър.

Кабриолетът се бореше със задръстванията, а Лангтън през цялото време се надяваше доктор Редфърс да го изчака. Инспекторът не беше очаквал, че разговорът с Патерсън ще се проточи толкова. Изгубено време ли беше това? Патерсън беше потвърдил думите на мисис Гриздейл, на сестра Райт и на професора: дѐлваджиите съществуваха. Сега Лангтън нямаше друг избор, освен да ги приеме за истина.

Въпреки това не беше редно да иска от Патерсън да обмисля как да заложат капан на Стъклен. В края на краищата, ролята на дѐлваджиите в случая Кеплер навярно беше съвсем малка. С ръка на сърцето Лангтън трябваше да признае, че няма право да моли Патерсън да му помогне в разиграването на толкова опасна и вероятно неетична комбинация. Ситуацията може би щеше да е различна, ако целият случай с Кеплер се въртеше около дѐлваджиите, но Лангтън трябваше да признае, че всъщност се занимава с тях, за да помогне на Сара и да успокои самия себе си. Малко остана да помоли кочияша да обърне кабриолета.

— Гладстоун Кресънт, сър.

Лангтън плати и изкачи стъпалата пред триетажната къща, разположена срещу добре поддържан градски парк, опасан с ограда от ковано желязо. Звънна на пиринчения звънец и зачака. По-голямата част от къщата тънеше в мрак, дори в стъклото над вратата не се мяркаше светлинка, само в стаята вляво от входа смътно светеше. Приемният кабинет на Редфърс.

Лангтън позвъни отново. Никакъв отговор. Явно Редфърс беше останал до късно и не желаеше да го безпокоят. Това обаче не отговаряше на въпроса защо прислужничката не отваря вратата. Лангтън се поколеба, хвърли поглед в двете посоки на тихото улично кръстовище и пробва бравата. Топката се завъртя свободно в ръката му.

— Редфърс? Аз съм, Лангтън.

Студеното антре водеше към други, все така тъмни стаи. Лангтън се вмъкна вътре, притвори вратата и остана на място, вслушан напрегнато. Цъкане на стенен часовник. Никакви гласове. Никакъв далечен говор. Никакво движение.

Тесният килим в средата на антрето заглуши стъпките на инспектора. Той си припомни последното си посещение тук и се помъчи да се сети за разположението на помещенията в къщата. Отвори първата врата вдясно и се озова в чакалнята. Сияние от умиращ огън зад решетката на камината. Празни корави дървени столове, наредени около солидна маса. Растения в саксии.

Приемната на Редфърс се намираше в противоположната страна на чакалнята. Лангтън отиде до затворената врата на кабинета и прилепи ухо до нея, но чу само собствения си пулс. Посегна към бравата. Сетивата му се бяха изострили до крайност: мирис на дезинфектант и тютюнев дим, усещането за студения пиринч в дланта му, когато завъртя дръжката на бравата. Очите му, привикнали към слабата светлина, процеждаща се изпод вратата, огледаха за миг стаята на секретарката, която приемаше пациентите на доктора. Бюрото ѝ беше съвършено празно и чисто, отгоре клечеше само пишещата машина със затворен капак. Шкафовете с картотеката — заключени. Пълен ред.

Лангтън прекоси стаята и се поколеба пред вратата на кабинета на Редфърс. Почука, но не получи отговор. Застана странично, завъртя бравата и ритна вратата с десния си крак. Отвътре никой не направи опит за бягство.

Инспекторът надникна зад ръба на касата и вида Редфърс, седнал зад бюрото си. Главата на лекаря почиваше на високата облегалка на кожения му стол. Долната му челюст висеше отпусната. Лангтън се хвана, че очаква да чуе хъркането му. Електрическа настолна лампа хвърляше бяла светлина върху пръснатите по бюрото хартии и папки. В ъгъла на кабинета на стойка висеше избелял човешки скелет.