Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Предполагам, че и заплащането на работещите на Свода е сериозно.

— Беше сериозно — отговори Лангтън — по време на главната фаза на строежа, когато на Свода работеха хиляди изкопчии и инженери. В момента обаче едва стотина ду̀ши поддържат съоръжението. Ако наистина мотивът им е бил грабеж, Кеплер и Дърам са закъснели твърде много, за да нанесат удара си.

В контраст с физиономията на Пърсел на лицето на майора не трепна и мускул.

— Продължете.

Лангтън заговори:

— Ако Дърам е убил Кеплер, защо му е било да обезобразява тялото? Можел е да го скрие, да го потопи на дъното на Мърси или да го хвърли в някоя от многото изоставени шахти по брега на реката. Вместо това убиецът оставя трупа на най-многолюдния док, като при това го осакатява по начин, който да гарантира шумно публично разследване.

— Може би Дърам е луд — вметна Пърсел. — Човек без здрав разум и логика на действията.

Лангтън кимна.

— Възможно е, сър, но аз продължавам да смятам, че тук става въпрос за нещо повече от прост грабеж. Особено като се вземе предвид фактът, че Кеплер е бил бур.

— Това е не отменя възможността да е бил и алчен.

— Разбира се, че не, майоре, но не трябва да забравяме, че един от потенциалните свидетели на случилото се също беше убит.

— Огнярят Олсен? Напълно ли сте сигурен, че смъртта му е свързана с Кеплер?

Лангтън се вгледа напрегнато в майора.

— Противното предполага невъзможно по случайността си съвпадение, майоре. Смятам, че нито един от двама ни не е толкова наивен.

При тази реплика Пърсел се разтрепери апоплектично.

— Слушайте, Лангтън, няма да ви позволя да говорите…

Майор Фелоус вдигна ръка и прекъсна словесния му поток.

— Всичко е наред, Пърсел. Инспектор Лангтън изтъкна някои много силни аргументи. Може би първоначалното ми мнение е било прибързано. Но то си остава такова, каквото беше от самото начало — просто едно мнение. Дългът ми пред Нейно величество ме задължава да разследвам всяка евентуална опасност за нейната личност, независимо с колко смътни доказателства разполагам — Фелоус се изправи и опъна ръкавите и жилетката си. — Вземайки всичко това предвид, инспекторе, надявам се, че ще бъдете така добър да ми покажете всички доказателства, които сте събрали към момента?

— Разбира се, майоре — Лангтън последва майора вън от кабинета на Пърсел и само един поглед към лицето на началника му беше достатъчен, за да разбере, че въпросът изобщо не е приключен.

В кабинета на Лангтън Фелоус се настани пред отворената папка с доклада по случая и подреди пред себе си страниците със снетите показания.

— Не ми позволявайте да ви задържам повече, инспекторе. Сигурен съм, че ви притискат нетърпящи отлагане задължения.

Лангтън сне палтото си от закачалката и се усмихна на иронията във факта, че го гонят елегантно от собствения му кабинет.

— Ако имате нужда от нещо, майоре, повикайте Хари, момчето за всичко.

— Благодаря ви — гласът на майора спря инспектора на вратата. — Смятате, че съм избързал със заключението си по случая?

Лангтън замълча. Горе в кабинета на Пърсел се беше зачудил защо ли майорът така бърза да принизи случилото се до прост грабеж. Затова пък отлично беше разбрал защо началникът от своя страна така ревностно се беше вкопчил в подобно необмислено обяснение — то би отмило срама от евентуален реален заговор срещу Нейно величество, заговор, замислен в района на Пърсел, буквално под носа му. Грабежът беше проблем, много по-лесно смилаем и по-лесен за разрешаване.

Майорът продължи:

— Както вече се убедихме от опита ни в Африка и Южна Америка, паниката може да причини значително по-сериозни вреди от същинското нападение. Аз трябва да съм сигурен, че общественото доверие е ненакърнено и че посещението на Нейно величество няма да бъде ненавреме прекъснато. Вярвам, че разбирате ситуацията. До после, инспекторе.

Вън, пред вратата на кабинета си, Лангтън спря за момент, за да обмисли предупреждението на майора. Беше съгласен с логиката му, но не и с крайния резултат, защото всъщност майор Фелоус намекваше, че посещението на кралицата заличава с важността си всички други съображения около случая, дори истината. Колкото и дълбоко да бяха вкоренени патриотизмът и чувството за дълг у Лангтън, той не можеше просто да загърби случая само защото изходът от разследването би могъл да всее паника. Подобно отношение беше специалитет на главен инспектор Пърсел.

А какво ли би си помислил майор Фелоус, ако инспекторът беше споменал дѐлваджиите? Със сигурност щеше да срещне името им в доклада от аутопсията на Кеплер. Ако възможността дѐлваджиите да са замесени в цялата история добиеше гласност, хората щяха да си измислят цял куп собствени сензационни теории. Колкото по-невероятна беше една история, толкова по-дълго шестваше по страниците на вестниците.