Томас Бренън - Доктор Стъклен

Стаята не внушаваше чувство на благодарност към когото и да било, но мнозина живееха в условия, далеч по-лоши от тези. Далеч по-лоши.

— Какво каза хазяйката за наемателите си? — попита Лангтън.

Макбрайд сви рамене.

— Каза, че били тихи хора, сър. Затворени, не създавали проблеми. Оплака се единствено от това, че се прибирали много късно вечер.

— Така ли?

— Ами, сър, понякога си идвали в три или четири сутринта, дори при положение, че на следващия ден били дневна смяна и трябвало да стават рано. Също така миришели на бира, рече още жената, макар че никога не изглеждали пияни. Съседите се оплаквали от късното прибиране, но то съседите винаги се оплакват. Вече била решила да изгони нашите двама приятели, обаче те ѝ предложили да ѝ плащат по шилинг отгоре седмично. Така че станала малко по-толерантна.

Значи двамата мъже са постъпили на работа при Свода в един и същи ден, живели са в една и съща къща, на Свода работели на еднаква длъжност, макар и в различни смени. Единият беше убит, а другият — избягал. Без съмнение главен инспектор Пърсел на секундата щеше да стигне до заключението, че Дърам е убил Кеплер. Какъв обаче е бил мотивът му? Без съмнение и той щеше да изплува при по-нататъшното разследване.

След това Лангтън зададе един реторичен въпрос:

— Хазяйката видяла ли е двамата мъже да приемат посетители? Да пращат писма или телеграми?

— Никой не идвал при тях, рече хазяйката, сър, обаче пращали доста телеграми. Понякога по една всеки ден.

Преди Лангтън да продължи с въпросите, по стълбите затропаха тежки ботуши. В стаята надникна още един полицай, видя инспектора и отдаде чест. В ръка носеше куп мръсни хартии.

— Открих всичко това в боклука, сър.

Смачканите жълти телеграми бяха изпъстрени със съмнителни смрадливи лекета, но все още бяха четливи. Лангтън ги приглади върху скрина. Оптимистично настроен, той се беше надявал да открият някои от телеграмите, изпратени до Дърам и Кеплер. Вместо това всички, намерени в боклука, бяха явно телеграми, написани от двамата мъже. Някои думи бяха задраскани и пренаписани или преместени на други места.

Съдържанието изглеждаше банално: Леля Агнес добре. Няма треска. Надява скоро гостувате. Пита за Майка .

Или: Чичо Тоби доволен подаръка. Праща поздрави. Времето ясно, но непостоянно .

Макбрайд поклати глава.

— Просто семейни работи, сър. Скука.

Лангтън сравни отделните чернови на съобщенията. Пени на дума не беше малко, още повече за хора със скромни възможности, но който и да беше съчинявал телеграмите, беше направил и невъзможното, за да подреди думите в точно определен ред.

Инспекторът се усмихна. Ако беше бур и планираше атентат, със сигурност щеше да организира внимателно кореспонденцията си. Един класически код щеше да принуди двамата мъже да предават безсмислени съобщения, а това пък щеше да привлече вниманието на пощенските чиновници, които винаги уведомяваха полицията при наличието на съмнителни телеграми. Семейни новини никога нямаше да предизвикат подозрения или въпроси.

— Сержант, намерете най-близката пощенска станция и сверете серийните номера на телеграмите със записаното в техните журнали — очевидно става дума за последователни номера. Открийте адресите на получателите. Трябва да разберем с кого са били в контакт Дърам и Кеплер.

— Сър — вместо да вземе смачканите хартии, Макбрайд се зае да преписва серийните номера, отпечатани на гърба на всяка от тях.

Лангтън прати Нейлър да се измие, а третия полицай в стаята помоли да почака отвън. Искаше да остане сам няколко минути, да помисли, да попие обстановката и откритите нови факти. Седна на ръба на леглото до прозореца и плъзна поглед наоколо. От долния етаж се носеше миризма на готвено зеле и мокро пране и се смесваше с миризмата на керосина от капаните за хлебарки.

Имаше ли наистина бурски заговор? На Лангтън вече му беше много трудно да повярва в това. Кралица Виктория разполагаше най-добрата охрана в цялата империя, с най-добрите войници, най-добрите агенти, най-добрата мрежа от информатори. Въпреки това гаранции нямаше. Всеки можеше да се окаже слабото звено. Дърам трябваше да бъде заловен.

Тихо дращене отвлече Лангтън от мислите му. Той погледна надолу и вдигна крака във въздуха, когато изпод леглото плъпна тлъста, лъскава хлебарка. Тя заобиколи отдалеч паничките с керосин, стрелна се по износения килим — там крачетата ѝ бяха напълно безшумни, но когато се върна на голите дъски, отново затропаха. После насекомото изчезна под скрина.