Патрик Тили - Първото семейство

Последният от работниците се качи на борда и изчезна във вътрешността на кораба. Макар че беше наблюдавал сцената много пъти, Мистър Сноу винаги я изживяваше по един и същи начин. Тяхното заминаване — както тъжната задача да доубива умиращи воини след битка — беше повод за горчива мъка. Може би този път, когато облачният воин се върнеше с Кадилак и Клиъруотър, щяха да разберат съдбата на онези, които през годините бяха откарани далеч по голямата река. Един ден, когато Плейнфолк отново станеха нация под ръководството на Талисмана, нямаше да се прекланят пред майсторите на желязо. Щяха да поемат на поход на изток и да върнат изгубените си племенни братя и сестри.

Заобиколен от останалата част от делегацията на М’Кол, Мистър Сноу наблюдаваше как белите ленти навиват пътеките на палубите на двата флангови кораба. М’Колите бяха само малка част от огромната тълпа, събрала се на брега за сбогом. Сив и бял пушек излизаше от високите комини, огромните колела с лопатки разпениха водата. След като излязоха от плитчините, двата кораба се завъртяха и заеха местата си от двете страни на кораба на Яма-Шита. Носовете им сочеха далечния хоризонт. Когато слънцето мина през източната врата, събраните мюти чуха тътнещ рев като от падаща вода. Идваше от машините, които реагираха на командата „пълен напред“. Големите обковани със стомана лопатки на колелата пореха повърхността на езерото и тласкаха корабите към изгряващото слънце. И трите кораба изпускаха езици от чист бял пушек и издаваха мощен рев, който ехтеше над водата. Вввуууууу-ооммммм…

— Хейй-яаа! — изреваха Плейнфолк в един глас. Барабаните заудряха в настойчив ритъм, ножовете, които скоро щяха да убиват, и коловете за маркиране на територия, която след две кратки седмици щяха да защитават с цената на живота си, се вдигнаха във въздуха като гора. — Хейй-яаа! Хейй-яаа! ХЕЙЙЙ-ЯАА!

Майсторите на желязо отговориха с последен поздрав — от всичките палуби изригнаха високо забиващи се пръсти червен и черен пушек, последвани от оглушителен трясък, гръм, който накара мнозина от мютите да помислят, че небето се раздира. Стотици паднаха на колене на брега, когато въздушната вълна мина над тях като силен вятър.

От хиляда гърла излезе приглушен вик… хейй-яаааа…

Господарят Яма-Шита наистина беше човек с голяма сила. Господар не само на хората, но и на небесния огън и на гръмотевицата от облака.

От трите реда корабни оръдия, монтирани на страничните галерии на кораба на Яма-Шита, излезе гръм и огън. За това сбогуване с двукратен залп всички оръдия бяха заредени с многоцветна смес от черен барут и магнезий, но при нужда можеха да изхвърлят на неколкостотин метра убийствена градушка от картеч или чугунени гюлета с големина на човешка глава.

Слънцето, вече гигантски полукръг от златен огън, обгради трите заминаващи кораба като в рамка, светлината му закръгли квадратните им очертания. Намиращите се близко до Мистър Сноу видяха как той закри очи от неговата яркост — но всъщност жестът беше неуспешен опит да скрие сълзите си.

Стив се свести в пълна тъмнина в нещо, което приличаше на дълъг тесен сандък. Устата му беше запушена, ръцете и краката завързани, тялото заклещено между вързопи с плат, които не му позволяваха да рита, за да се освободи или да привлече нечие внимание — не че това би било умно. Минаха часове и той изгуби представа за времето, после, когато машините в сърцето на кораба оживяха с плътен, засилващ се ритъм, всичко около него започна да вибрира. Сигурно се бяха насочили към брега, за да вземат заминаващите общи работници и ренегатите. След безкрайно чакане машините започнаха да удрят с нова настойчивост. Заминаваха! Най-после на път! Но не така, както той беше планирал. Шестото му чувство, което обикновено се проявяваше в моменти на напрежение или опасност, го беше напуснало. Хванат неподготвен, той беше повален и сега изцяло зависеше от милостта на тайнствения нападател.

От време на време до ушите му достигаха слаби гласове и стъпки, заглушени от монотонния барабанен такт на машините и плискането на водата под корпуса. Това, че беше на кораба, не беше голяма утеха. Той се опита да не мисли, че всяка минута неговият похитител може да се върне — този път не самичък — и да го завлече пред собственика на кораба и… Стив се опита да изтрие от ума си смразяващите образи.

Туптящите удари на машините разтърсваха дъските под тялото му. Когато денят изтече, шумът престана да го смущава и стана част от черния като катран свят, който сякаш се просмукваше в костите му. Спеше на пресекулки, огладня, ожадня. Езикът и гърлото му изсъхнаха, на моменти изпитваше паника и периодични пристъпи на клаустрофобия, но чакаше, като се насилваше да запази спокойствие.