Патрик Тили - Първото семейство

— Какво става с онези, които не се поддават на укротяване?

— Завързват ги на лопатките на колелата.

— За колко време?

— За колкото трябва.

Стив шумно пое въздух.

— Мръсно…

Сайд-Уиндър вдигна рамене.

— Това е само като начало. Има и още по-лошо, повярвай ми. Динките са майстори. Но ти знаеш всичко това. Преди да продължим, прав ли съм да мисля, че се опитваш да пътуваш тайно?

— Да… но бях запланувал да бъда с групата горе.

— По този начин е по-добре. Странно как се уреждат нещата. Аз получих съобщение, че може да се появиш на търговската върлина, но не очаквах да те срещна на кораба.

— Аз също… Я ми кажи — точно когато тръгнахме, имаше ужасна експлозия. Какво се случи… дали не се взриви някой от корабите?

— Де такъв късмет. Бяха седемдесет и два оръдейни салюта за сбогуване на Яма-Шита с твоите приятели. Зареждат се откъм дулото. Тридесет и шест от всяка страна, по дванадесет на палуба. Имат ей такава цев… — той разпери ръце, после събра юмруци — изстрелват ей толкаво гюле.

Стив се намръщи.

— Докато плувах, не забелязах такова нещо.

— Не можеш да ги видиш, докато не ги изкарат за стрелба.

— Разбирам…

— И така… защо не си поддържал връзка?

Стив му обясни накратко какво се беше случило с радионожа и с поддържащото отделение.

Сайд-Уиндър го изслуша нетърпеливо, после отбеляза.

— Сигурно са били новаци…

— Не може да се много по-нови от мен. От колко време си на корабите?

— От много. Известно време теглех баржи по Алегени — докато си проправя път в света. Това може би е последното ми пътуване. Само чакам знак и тръгвам за дома. — Той посочи израстъците на челото и на скулите си. — Не мога да чакам да покрият цялото ми лице.

— Не ми се щеше да питам — каза Стив, — но как, по дяволите…

— Силиконови подплънки. Не е лошо, нали?

— Фантастично.

— Да… — Сайд-Уиндър показа петната на лявата си ръка.

— Дали ще мога лесно да се отърва от тези е друг въпрос. Ти откога си изрисуван така?

— От около месец. Не бих го направил, ако не бях видял с очите си, че може да се махне. Но тези израстъци… Не знам дали бих се решил на такова нещо. Сигурно трудно си се решил.

Сайд-Уиндър отвърна с крива усмивка.

— Понякога го наричат „чувство за дълг“. Но пък ти трябва да си много тъп, за да действаш като мют.

Стив прехапа устни и остави забележката без внимание.

— Добре, нека разгледаме фактическото положение. Накъде точно си се запътил и как мога да ти помогна?

Стив обясни задачата си да намери и върне двамата мюти — Кадилак и Клиъруотър. Не разкри, че са с прави крайници, нито даде подробности по тяхната обща задача.

Сайд-Уиндър не го притисна за подробности. Просто слушаше мълчаливо, след това направи загрижена гримаса.

— Май си се нагърбил с тежка задача, компадре. С малко късмет и един следващ вятър мога да те изкарам на брега, но оттам нататък трябва да се оправяш сам.

— Има ли още някой от нашите хора там… между майсторите на желязо?

Сайд-Уиндър се засмя сухо.

— Шегуваш ли се? Хора с израстъци могат да се имитират, но дори Рио Лобо не може да ни превърне в безжизнено лице.

— Исках да кажа… има ли много като теб?

Усмивката на „мексиканеца“ се стопи.

— Може и да има, но не са ми казали. И ако не беше още с жълто около устата, щеше да знаеш да не питаш. Ако това беше замислено като групова акция, щеше да знаеш за нея.

— Разбрах. Не можеш ли поне да съобщиш в Рио какъв е рискът?

— Не веднага, но да, ще се погрижа да научат новината. Да искаш да предам нещо специално?

— Не. Само им кажи, че все още проучвам възможностите… и че се нуждая от ново поддържащо отделение.

— Мисля, че те вече знаят това.

Стив го погледна остро.

— Новините се разпространяват бързо.

— С лошите новини винаги е така. Нещо друго?

— Да. Мютите имат пушки.

— Пушки?

— М’Колите току-що получиха първите сто. Подразбрах, че ще пристигнат още.

Сайд-Уиндър се намръщи.

— Не са стоварени от този кораб.

— От кораба на Яма-Шита са. Специална доставка. — Стив описа накратко оръжията и техническите им данни.

— Ясно… Чудех се какъв беше онзи шум.

— Ти къде беше?

— Тук долу. Не ми се разрешава да си показвам носа навън, докато корабът е до брега.

— Разбирам. Можеш ли да предадеш тази информация на Майк Х-Рей Уан?

— Ще се опитам — каза Сайд-Уиндър. Новото момче беше толкова болезнено ревностно, та не му даде сърце да му каже, че образец от новото оръжие е изпратен в Рио Лобо още преди година.