Патрик Тили - Първото семейство

Мина сякаш цяла вечност; след това капакът на сандъка бавно се повдигна и Стив за миг бе заслепен от светлината на трепкащ фенер. Един едър зловещ мют с израстъци на главата, облечен в кожен елек без ръкави и издути на коленете панталони, стоеше над него и държеше нож; дълъг, тънък, остър като бръснач, изкован в огнените ями на Бет-Лем, насочен застрашително към лицето на Стив. Той отмести очи от ножа и погледна собственика му. Около обръснатия му череп бе завързана червена лента. Беше странна гледка. Стив никога не беше виждал мют без коса. Мютът му направи знак да мълчи, след това отпуши устата му и му даде вода. Стив се надигна и опита да пие. Устата му беше стояла запушена толкова дълго, че не можеше да преглъща и едва не се задави.

— Спокойно, компадре — промърмори мютът.

Стив го погледна любопитно — „компадре“ не беше дума от обичайния мютски речник.

Човекът клекна до него.

— Слушай ме внимателно. За твое добро трябваше да те вържа. Ти се блъскаше тук като сляп бизон. А също и защото трябваше да опазя едно капиталовложение. Сега предлагам да те развържа. Но никакви хитрини… компрендо?

Стив отговори с мълчаливо кимване.

Мютът стисна ножа със зъби и бързо развърза ръцете и краката на Стив. Беше едър и силен, с врат като на бизон, но движенията му бяха гъвкави като на змия.

— Окей, седни.

Стив седна и се огледа. Намираше се в малка каюта с дървени стени. Сандъкът, в който беше лежал затворен, бе дъното на матроско легло, дюшекът беше капакът на дълбоката рамка. Единствените мебели, освен леглото бяха стенен шкаф и тясна полица. Той прие с благодарност още вода и парче хляб, после прошепна:

— В безопасност ли сме тук?

— Сравнително. Ще мине известно време преди стражите да се върнат.

— Откога съм тук?

— От двадесет и четири часа. — Очите на мюта не се откъсваха от лицето на Стив. — Чудиш се какво се е случило, нали?

Стив се усмихна.

— Само малко. Имам чувството, че ще ми кажеш.

— Зависи.

— От какво?

— От това, което ти ще кажеш за себе си. Тук няма много мюти с прави крайници… и особено със сини очи. От кое племе си?

— Има ли значение?

— Има.

— От М’Кол, от рода на Ши-Карго…

— … най-силното от Плейнфолк. Да… те имат добра репутация. Въпреки това ти се промъкна на борда с остро желязо. Какво целиш?

Стив не отговори.

Мютът направи гримаса на съчувствие.

— Знам как е. Като поживееш до машините, трудно чуваш. Имал съм този проблем. — Той вдигна дясната си ръка и допря средния пръст до черепа точно зад ухото. — Как си с това?

Стив се поколеба за момент, после направи същото. Натискът активира един миниатюрен прибор, носен от оперативните МХ. Пъхнат точно под кората на черепа с местна упойка, приборът излъчваше сигнал, който изпращаше обратна връзка в подобен прибор на разстояние до седем метра. „Мексиканците“ имаха и различни пароли, чрез които можеха да се идентифицират. Никой не можеше да дублира бръмченето на комар, което достигна до вътрешното ухо на Стив. Чрез прилагане на почти неосезаемо налягане под прикритието на доста естествен жест приборът можеше да бъде включен и изключен и агентите можеха незабелязано да разменят кратки сигнали с морзов код дори сред тълпа от хора. Стив го направи — изпрати буквите „МХ“ и попита:

— Чу ли ме?

— Идеално. — „Мексиканецът“ се усмихна. — Видях те, когато мина през вратата. Мютите не плуват и никой от тях не би имал смелостта да се промъкне на кораб с колела. Имаш късмет, че не те видяха стражите. Но и те са късметлии. Ако те намерят сега, половината ще останат без глави.

— Защо не ми каза всичко това миналата нощ, вместо да ми чупиш главата?

— Нямаше време да се представя официално. А не исках вътрешностите ми да бъдат гравирани от някой разгорещен художник с повече глупост в главата, отколкото здрав разум. — Мексиканецът протегна ръка: — Сайд-Уиндър. А ти кой си?

— Ханг-Файър. Къде са ми оръжията?

— Погрижих се за тях. Даваш ли си сметка какво щеше да се случи с теб, ако те бяха хванали с тях?

— Доста неща, и всичките неприятни.

— Да, например да ти опекат задника. Могат също да те одерат, да те сварят жив, да те накълцат на кайма или да ти пъхнат краката в пещта на котлите — много, много бавно. Представяш ли си?

— А ти как можеш да носиш нож?

— На мен ми вярват. Аз съм главен надзирател, отговарям за работниците. Общо сме шестима. Задачата ни е да помагаме на динките да контролират работниците и ренегатите по време на пътуване. Мнозина от тези с израстъци са страхливи, но има и други, които не приемат с голямо желание новия ред. Те трябва да бъдат укротявани. Наличието на техен човек помага положението да се уреди по-лесно.