Патрик Тили - Първото семейство

Смълчани пред красноречието му, другарите му стъпваха тежко до него в тъмнината; лицата им бяха осветени от пламъците на стотиците лагерни огньове.

— Аз все пак смятам, че ти прекали — каза Мак-Трак. — „Неизчерпаема щедрост“, „неизтощима доброта“… Не знам какво означават тези думи, но мислиш ли, че повярваха на това баламосване?

Мистър Сноу го потупа бащински по рамото.

— Мак, ти си тук да сключваш сделки. Остави игрите с думи на мен. Утре при изгрев-слънце мъртвешките лица ще са си тръгнали и ние ще можем да държим главите си вдигнати още една година. Е, може би ще трябва малко да се докарваме пред тях, но те правят същото. Така работят те. Нямам нищо против да се правя на подчинен една седмица, ако това означава племето да получи необходимото за оцеляване. Да, разбира се, те прекаляват, но какво от това? Това е по-добре, отколкото да бъдем изгонени от подземните хора.

Последва друга продължителна пауза. Стигнаха лагера и си проправиха път между празнуващите до четирите кола, които очертаваха площта, определена за старейшините на племето. Мистър Сноу свали официалните си дрехи и седна на кожите за спане.

— Какво има в кутията? — попита Мак-Трак, когато двамата с Ролинг-Стоун седнаха с лице към него.

— Нищо. — Той вдигна капака и им показа празната, боядисана в черно вътрешност.

Ролинг-Стоун гледаше озадачен.

— Не разбирам. Изминала е целия този път да ти даде празна кутия?

Мистър Сноу въздъхна.

— Нищо ли не разбираш от магия? Не съм ли ти обяснявал какво могат и какво не могат повелителите?

Ролинг-Стоун вдигна слабите си кокалести рамене.

— Не знам. Може и да си ми обяснявал. Забравил съм.

Мистър Сноу сложи кутията в скута си, затвори очи и бавно потри сложните златни образи, които украсяваха капака и страните. Когато заговори, гласът му беше като далечно ехо.

— Не е важно какво има в кутията, а какво има върху кутията. — Отвори очи, вдигна кутията и я завъртя, така че двамата да видят картините. — Без да разбира какво прави, художникът, който е изрисувал тези образи, ни е казал много неща. Когато ги разгледаш на дневна светлина, виждаш, че това са картини от света на майсторите на желязо. Те показват земята, която лежи отвъд огнените ями на Бет-Лем, между Бъфало Хилс и Великия океан, пътищата, които водят до мястото, където трябва да намерим Кадилак — а тази показва голяма колиба до падащата вода, където държат Клиъруотър против волята й.

Двамата му другари гледаха впечатлени.

— Защо тя не каза това? — попита Ролинг-Стоун.

— Не можеше да го каже. Скрити зад всяка страна на вратата, където не можехме да ги видим, имаше още две червени ленти с опънати лъкове и стрели, насочени към сърцето й.

Главният старейшина се намръщи.

— Но от какво се страхува? Не владее ли тя втория кръг на силата? Не можеше ли да пожелае стрелите да се отклонят? Ако тя и Кадилак са пленници, защо не призовава земните сили да ги освободят?

Мистър Сноу поглади златните образи върху кутията.

— Не можа да се реши. Кадилак стои там по собствена воля. Него вече не го интересува дали Клиъруотър ще си отиде, или ще остане. Тя остава, защото е дала обет да остане, но не е свободна. Държат я в колибата на големия господар, който иска да я направи своя лична робиня. Тя не използва силата си, защото Талисмана й забранява това. Никой от майсторите на желязо не трябва да загине от ръцете на Плейнфолк. Затова облачният воин беше върнат при нас. Той е избран от Талисмана да измъкне Кадилак и Клиъруотър от ръцете на източните хора. Много мъртвешки лица ще умрат, техните големи колиби и много от техните фабрики ще бъдат разрушени, но техният гняв и тяхното желание за отмъщение не ще паднат върху нас, а върху подземните хора.

— Умно — каза Мак-Трак. — Харесва ми. А сега какво?

— Сега ще намерим облачния воин и ще му покажем кутията. Тази средна картина отгоре прилича на дърво, но е нещо повече. Клоните и стеблото са реки. Другите линии показват посоката на хълмовете и долините, гледани от небето. Той разбира по-добре от мен какво означават тези знаци. След като ги види, те ще направляват краката му във вярната посока.

Мак-Трак кимна и попита:

— Ще му кажеш ли, че Клиъруотър е там… на кораба на Яма-Шита?

— Не. Това само ще усложни нещата. Нека го разбере сам.

Предположението на Стив, че може да намери път до кораба през кожуха на буталата, се оказа правилно. Предният край на буталата се спускаше през наклонена шахта с плоски стени. Там, между неподвижната греда и покрития с дъски покрив на шахтата, имаше достатъчно място да се изпълзи. Също като лопатките на огромното колело, което въртяха, двете дълги дървени греди бяха подсилени с метални ленти, болтове и втулки. Като всичко направено от майсторите на желязо, нивото на майсторлък беше много високо, но широкото използване на дърво, изглежда, показваше, че те все още не могат да произвеждат тежки изковки. Федерацията беше преодоляла проблема чрез разработка на Супер-Кон, бетон със специален състав, който имаше качествата на стоманата и можеше да се обработва със същите малки толеранси; голямото предимство беше, че всичко можеше да се прави със студени отливки, без да са необходими гигантски пещи и закаляване. И освен това не ръждясваше.