Патрик Тили - Кървавата река

Може би така ставаше с хора, които обичаха да дърпат конците. Но Джеферсън 31-ви, настоящият Генерален президент — с когото се беше срещал, — изнасяше най-голямото шоу на земята. Човек можеше да е повече от сигурен, че той не дава пукната пара за никого под себе си. Включително за Стивън Рузвелт Брикман. Личеше му по очите. Джеферсън беше от хората, които могат да те изпратят до вратата, да ти се усмихнат приятелски, да те потупат бащински по рамото — и да знаят, че извиканият от тях наказателен взвод те чака в коридора.

Истинската сила действаше на нивото на Генералния президент и точно това трябваше да го тревожи…

Когато двата самолета се спуснаха, сивата стена на облака започна да ги прихлупва като вълна, която заплашваше да ги погълне без остатък. Силният северозападен вятър гонеше безброй снежинки към тях.

Стив погледна жироскопния компас. Следваше Келсо в посока два нула нула и бяха слезли на деветстотин фута. Беше ясно, че Келсо иска да поддържа визуален контакт със земята, умно решение при тези обстоятелства, но ако искаха да не се удавят, скоро трябваше да вземат по-южен курс.

Стив погледна картата и се опита да намери характерна особеност на езерния бряг под тях. И изведнъж се случи. Когато левият му показалец стигна до Бентън Харбър, картата и повърхността на земята под тях съвпаднаха и той видя тумбестите правоъгълни очертания на кораб до дървен кей. Не беше от масивните кораби с колела, посетили търговския пункт, но все пак беше голям, с колело с лопатки, широко колкото цялата кърма.

При идеална видимост Стив може би щеше да види и вдигнатото нагоре лице на мъжа, застанал на долната палуба като черна точка на фона на тъмните дъски, но не и в този сняг. Изо Уантанабе видя двата скайрайдъра да минават над него, но хората в самолетите не го видяха.

За Стив това не беше необходимо. Имаше само едно място, откъдето би могъл да дойде корабът — Ни-Исан. Майсторите на желязо го бяха докарали тук и бяха построили квадратния кей, на който беше закотвен. Сигурно го бяха докарали толкова далеч от Ни-Исан преди седмици, ако не и месеци. Корабът и невидимият му екипаж можеха да са само на Яма-Шита: неговият род имаше изключителен лиценз за търговия с мютите. Но Яма-Шита беше мъртъв от една седмица — убит от Клиъруотър по време на бунта. Неговите раболепни слуги долу знаеха ли това? И знаеха ли, че неговите убийци са избягали?

Това не беше вероятно, въпреки че майсторите на желязо използваха пощенски гълъби. Родът на Яма-Шита вероятно още не се беше съвзел от шока и най-вероятно беше зает повече да отблъсква завистливи съперници, които искаха да откъснат по парче от търговската му империя, отколкото да уведоми хората си в далечните райони.

Не. Истинският въпрос беше другаде: защо един кораб, пълен с джапи, беше закотвен на южния бряг на езерото Мичиган през втората седмица на ноември? Провеждаше ли Хиро Яма-Шита някаква разширена операция с мютите в този район?

Необходимостта да продължат напред и да изпреварят настъпващия сняг правеше подробното наблюдение невъзможно, но Стив не видя никакви съоръжения на брега. Хората на кораба може би бяха въоръжени, но те бяха като завързани патици. За момент Стив се изкуши от съблазнителната идея да завладее кораба и бавно, но величествено официално да поеме към търговския пункт в Ду-арута. Щяха да са в абсолютна безопасност по море — щяха да слизат на брега само за дърва за парния котел — източника на енергия и топлина. Проблемът с храната щеше да се реши с риболов, както правеха и майсторите на желязо.

Зимата щеше да отстъпи мястото си на Новата земя. Освободена от хватката на ледените пръсти, почвата щеше да се стопли и засетите семена щяха да се разбудят. Нова розова трева щеше да израсне по лицето на света и когато дойдеше пролетта и въздухът омекнеше, те щяха да доплуват и пратениците на М’Кол щяха да се присъединят към другите племена в края на годишната търговска среща с майсторите на желязо. И тогава, преди огромните триетажни кораби с колела да се появят, те щяха да се приближат до брега с откраднатия кораб пред очите на чакащите мюти.

Стив си представи лицата на мютите, когато поведеше групата си по брега. Да, това щеше да е много по-добре, отколкото пътуване до Уайоминг. А ако Келсо започнеше да нахалства, щеше да свърши завързан за колелото с лопатки…

— Стив!

Викът на Клиъруотър прекъсна мечтите му. Скайрайдърът на Келсо беше изчезнал. Видимостта беше нулева. Кабината беше обградена от плътна снежна пелена.