Патрик Тили - Кървавата река

— Мисля, че той е прав, Стив. Видя ли какво има пред нас?

— Да — каза Келсо. — Погледни вдясно!

Стив погледна на северозапад. На хоризонта имаше застрашителен облачен вал, който бързо идваше срещу тях.

Клиъруотър посочи разкъсаната пепелявосива стена на облаците и каза:

— Това носи в корема си Бяла смърт!

Беше права. Облакът носеше сняг. Фронтът му се простираше далеч встрани, горният край на места се издигаше почти два пъти по-високо от сегашната им височина.

— Ще трябва да го изпреварим, Стив — обади се Джоди. — Той може да се простира оттук чак до Северна Дакота. С горивото, което ни е останало, няма да можем да се изкачим над него, а и там също не ни чака нищо добро. Ако пък кацнем в тази „бяла тъмнина“, както я наричат ветераните, може да имаме големи неприятности.

— Каквото и да направим, ще имаме големи неприятности — измърмори Келсо, затвори дроселната клапа, премести контролния лост напред и нагоре вляво и се гмурна под опашката на Стив.

Стив погледна през рамо и видя как скайрайдърът се плъзга под него, за да го изпревари. Изруга и натисна бутона на предавателя.

— Брейкър едно до Брейкър две. Какъв е новият ти курс?

— Просто следвай задника ми, Брикман! — извика Келсо. — Летя към южния край на езерото. Оттам можем да се насочим на запад! — Той хвърли поглед към Джоди. — Стига това скапано време да не ни попречи!

Джоди не каза нищо. Познаваше нрава му.

Стив потисна гнева си и увеличи скоростта, за да се изравни с Келсо. Знаеше, че трябва да променят курса, но се подразни от това, че е изгубил контрола над ситуацията. Келсо беше помогнал да се измъкнат от Херън Пул, но още от първия ден не помагаше с нищо, а само създаваше затруднения.

Когато си в каша като тази, в която бяха те, едно от нещата, от които не се нуждаеш, са хора, които се оплакват, вместо да предлагат позитивни решения. Търпението на Джоди без съмнение беше продукт на дружбата, родена от бедата, но търпението на Стив се изчерпваше. Той мислено даде на Келсо още един шанс да промени поведението си. Ако ли не, червеноглавият плямпач щеше да се окаже излишен… и Джоди щеше да реши дали иска да остане вярна на един неудачник, или да се присъедини към печелившия отбор.

Той погледна Клиъруотър и видя, че е напрегната — беше се свила на седалката и не помръдваше.

Стив стисна успокоително ръката й.

— Отпусни се! Преди малко ти харесваше да летиш, нали? Какво има?

Тя стисна устни.

— Не ми е ясно за какво говорите. Разбирам само, че нещо не е в ред и че си много ядосан. Кадилак трябваше да дойде с нас. Тогава двамата подземни хора щяха да са свободни да вървят, където искат.

— Права си. Това щеше да направи нещата много по-прости. Но идеята беше да се раздели рискът, така че… ако този самолет или самолетът на Келсо бъде свален, един от вас двамата все още да има шанс да се прибере у дома.

Устата й се отпусна малко.

— Всички ще се приберем у дома. Не сме ли родени всичките в сянката на Талисмана?

— Ти и Кадилак може би. Мисля обаче, че той не се интересува много за останалите от нас. Не се безпокой за Келсо. Джоди и аз ще се оправим с него. Той е от онези хора, които се чувстват щастливи само когато се оплакват. Иначе има добро сърце.

„А ако установя, че не е, аз лично ще пробия дупка в него…“

— Страхувам се от Бялата смърт.

— Ти? — Стив се засмя. — Хайде стига! Ти не се плашиш от нищо! Вие с Кадилак сте видели повече от тези неща, отколкото всеки от нас! Келсо е преживял три зими, Джоди е оцеляла една. Аз съм този, който трябва да се страхува!

— А страхуваш ли се?

— Не… Аз имам теб, нали? Вярвай ми. Накрая всичко ще бъде добре.

— Да, знам — каза Клиъруотър. — Дори ако ние с теб не доживеем да го видим.

Понеже трябваше да следва самолета пред тях, Стив не можеше да види лицето й и да разбере какво точно има предвид с тази загадъчна бележка.

Усетила, че го е разстроила, Клиъруотър добави:

— Вярвам ти. Животът ми е в твоите ръце. Такава е волята на Талисмана.

Стив пак погледна облака вдясно, след това насочи вниманието си към самолета на Келсо.

— Защо винаги трябва да се връщаме към това проклето пророчество? Нямам ли и аз дял в онова, което чувстваш?

— Но аз наистина го дължа на теб , златен мой. Ти наистина…

— Да… — Стив погледна право напред. Сигурно бе прекрасно да има някой, на когото да можеш да се осланяш. Някой, който истински да държи на теб, който поема всичките ти грижи, прави всички пресмятания и се грижи да не ти се случи нищо лошо. Защо винаги ставаше така, че той трябваше да се грижи за всички?