Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Толкова са били убити. Враговете са ги изяли.

Мат смръщи чело.

— Какви врагове?

— Силни врагове от прокълнатия град. Зирагипи и вулфани.

Зирагипи и вулфани — Мат никога не беше чувал за народи, които се наричат така. Аруула се опита да обясни. Изглежда, под зирагипи имаше предвид някакви насекоми. Вулфаните пък сигурно са хора, които живеят в градовете, южно от ледената планина.

— А защо смятате, че тези врагове сега са по-малко опасни?

— Батафии ареег да нак виллагоона — изръмжа Зорбан.

— Сега воюват едни срещу други — преведе Аруула. — В мъртвите градове.

Всичко у Мат се противеше да повярва и дума от онова, което чуваше. Същевременно знаеше, че варварите бяха също толкова реални, колкото и недоверчивият мозък под черепа му. И знаеше, че Аруула не би го излъгала.

Зорбан разтегли дебелите си устни в изпълнено с упование ухилване.

— Вудан те Маддракс ну саави те лееди наа ланда де мидаа.

— Какво казва? — Мат разбра само „ланда де мидаа“. Това навярно означаваше „Южната земя“.

— Казва, че Вудан и Маддракс ще ни закрилят и водят до Южната земя — преведе Аруула.

Зорбан бръкна под наметката си и извади амулета си. Благоговейно го притисна към челото си и после го целуна.

Стъкленият, голям почти колкото яйце амулет също представляваше загадка. Мат беше разбрал, че поколения наред е предаван от вожд на вожд. И знаеше, че е нещо като тотем, който трябва да предава на носителя си силата на Вудан.

Но как един аналогов „Суоч“ от двайсет и първи век е успял да попадне в амулета на човек от ледниковия период — това беше един от Гордиевите възли, които духът на Мат трябваше да развърже. А да не говорим за това, как хора от ледниковата епоха са попаднали в двайсет и първи век.

Часовникът във вътрешността на буцата разтопено стъкло беше спрял — точно на датата, когато Мат и ятото му бяха излетели от Берлин в стратосферата, за да наблюдават ракетния обстрел срещу кометата. И точно в часа, в който „Кристъфър-Флойд“ улучи земята: на 8 февруари 2012 г. в 16:44 ч.

Мат лежеше под коженото чергило и не можеше да заспи. Картини и мисли бушуваха във възбудения му мозък. Вулфани, зирагипи, тази чужда висока планина — нима беше само сън? Хора с мечове, гигантски скакалци и мислещи гигантски плъхове. Нима проклетата комета е съсипала не само света, но и мозъка му? Наистина ли се беше побъркал и си фантазираше всичко това в безопасна, тапицирана с гума клетка?

А може би беше мъртъв. И е попаднал в ада. И още една мисъл му мина през главата, фантастична, абсолютно побъркана мисъл: възможно ли беше енергията от сблъсъка с кометата да го е пренесла в миналото? Да речем, в последния ледников период?

Но Мат отхвърли и тази мисъл. Първо, като човек на логиката съвсем не вярваше в пътешествия във времето. И второ, никога не беше чел нещо, където да се споменава в човешката история, че хората от последния ледников период са пътували с гигантски скакалци.

Аруула разказваше за градове, които се намират южно от планината. Там трябваше да отиде. Може би имаше нормални, цивилизовани хора, които могат да му обяснят всичко.

Мат се измъкна от кожите и застана пред палатката си. Беше кучешки студ и над платото духаше силен вятър от юг. На нощното небе имаше избеляло петно — Луната. „Лоона“ я наричаха хората на Зорбан. Побъркана работа.

От кожените палатки наоколо до него достигна хъркането на десетки хора. Както всяка нощ, спяха със спокоен и дълбок сън. В негово присъствие се чувстваха дотолкова сигурни, че вече не оставяха и стражи. Мат избухна в горчив смях.

— По дяволите! Иска ми се наистина да бях някакъв бог, тогава и аз щях да мога спокойно да спя…

През две палатки по-нататък се отмести една кожа. Мат видя силуета на Радаан във входа на палатката му.

Един от двамата души в лагера, на които им оставаше да живеят само още няколко часа. Ако командирът от BBC Матю Дракс наистина беше такъв, за какъвто го смятаха варварите, щеше да го знае. И може би щеше да предотврати най-страшното…

Балоор зъзнеше ужасно. Пред него тлееше пепелта от черепа. Беше изгорял напълно, чак до зъбите. Балоор гледаше с полуотворени очи към входа на пещерата. До зазоряване му бе говорил Оргуудоо. А сега отново пред пещерата беше светло. Трябва да е бил в безсъзнание часове наред.

Коленете му го пронизаха, когато се опита да стане. Гърбът го болеше, в главата му сякаш тремолираше барабан. Въпреки това се насили да стане. Заклатушка се към входа, издраска замръзнал сняг от скалата и го разтопи в устата си.