Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Вземи си и ти една — изграчи Друлца. Докато Брелцек последва указанието й, тя заразглежда пленниците. Тримата голокожи трепереха. Бяха увити в стари, пълни с дупки по тях кожи. Между кожените парцали, които някога са били техни ботуши, Друлца видя посинели от студ крака. Детето и жената тихичко скимтяха. Мъжът беше вперил очаквателен поглед в нея. И тримата нямаха кой знае колко месо върху кокалите си. Бяха негодни за угощение.

Таракът, напротив, беше як и имаше красива черна козина. Херцогът щеше да му се израдва.

— Къде ги спипахте? — поинтересува се Друлца и издуха облак дим. За момент косматото й лице заприлича на кратер на димящ вулкан.

— Оттатък реката — каза Брелцек. — В подножието на планината, недалеч от Вирруна. Таракът беше по следите на голокожите.

— Тъй, тъй — изръмжа Друлца. — Откъде идвате? — Говореше на мъжа и използваше диалекта на странстващите народи.

— От ледената планина. — Мъжът говореше тихо. Гласът му трепереше. — Зверовете нападнаха ордата ни… почти всички са мъртви… само ние тримата успяхме да избягаме… — Гласът му секна.

Друлца го изгледа недоверчиво.

— Да сте избягали? От пещерите на тараците? Как се казваше предводителят им?

— Рраар… да, наричаха го Рраар… — говореше със запъване мъжът.

Друлца смукна дълбоко от пурата си и издуха пушека срещу мъжа.

— Лъжеш. Никой пленник не може да избяга от орда тараци.

— Казват, че се появил някакъв чужденец — намеси се Брелцек. — Мъж с жълта коса, с много малко коса. Носел дрехи от зелен плат.

— Рраар се отнасял с него като с гост — прошепна мъжът на пода пред трона на Друлца.

— Какъв беше мъжът? — застана нащрек Друлца.

— Не знам… наистина не знам. — В трескавия поглед на пленника припламваше страхът. — Имаше мощни оръжия… Оръжия, които извикваха от небето гръм и мълнии… Разкъсаха Рраар и мнозина негови ловци… И чужденецът се осмели да освободи едно елуу, което извърши кървава баня над тараците. Така успяхме да избягаме…

Друлца долови очаквателния поглед на сина си. Вероятно и той вярваше на думите на пленника толкова малко, колкото и самата тя. Никой не би освободил някое елуу от веригите му. Не и по своя воля. Гигантската птица с люспеста броня беше най-опасният враг на тараците. И вулфаните се страхуваха от нея.

— Лъжеш — каза Друлца.

— Не, не… — Мъжът вдигна умолително ръце. — Което казвам, е вярно.

— Разпитахте ли тарака? — Друлца се обърна към Брелцек.

— Никой от нас не владее езика им.

— Тогава да го заведем при херцога.

Херцог Кралцек беше един от малцината вулфани, които бяха видели земята отвъд ледената планина. Даже беше прекосил едно от трите морета. Беше пътувал много, беше видял много племена и народи. Друлца знаеше, че той можеше да се разбере и с тараци.

Стенейки, слезе от трона си. С пурата си посочи пленения мъж.

— Печете го, докато каже всичко, каквото знае. — Нарочно използва неговия език.

— Не! — Пленникът се просна пред нея. — Моля те, пощади ме! Казах всичко…! — Друлца го ритна в лицето. Жена му нададе хистеричен писък.

— Детето и жената затворете. — Равнодушно изгледа полумъртвите от глад фигури. — Дайте им да ядат. Да не ни умрат, преди да сме им се насладили.

Четирима войници отмъкнаха оттам тримата вайкащи се голокожи. Трима други войници издърпаха тарака от залата. Зад тях вървяха Друлца и Брелцек, минаха по мрачен коридор към покоите на херцога.

Още отдалеч чуха силни викове, стенания и въздишки. Войниците с тарака спряха и несигурно се огледаха за Друлца.

— Изчакайте за момент! — Закуцука покрай тях. Малко пред отвора в стената към залата на херцога спря. Оттам се дочуваха писъците и стоновете.

— Друлца е! — извика силно. — Нужен си ни, Кралцек! Крясъците мигновено престанаха.

— По дяволите! — от залата отекна ниският глас на херцога. Колко пъти да ти казвам, че не искам да ме безпокоят?

— Затваряй си устата, Кралцек! — ядоса се Друлца. — Трябваш ни, важно е!

Откъм помещението се чуха проклятия. Приближаваха се ситнещи стъпки. Три млади вулфанки изприпкаха през входа. Изчезнаха в отвора на отсрещната стена.

Друлца погледна с меланхолия след тях. Отдавна бяха минали дните, когато тя влизаше и излизаше в залата на Кралцек, за да се съвкупява. Беше вече твърде стара, за да ражда деца. Но разполагаше с нещо по-добро — с власт. Беше майка на Брелцек, майка на бъдещия херцог. И като такава определяше в голяма степен съдбата на своя народ. Също и във връзка с войната херцогът не вземаше никое решение, без предварително да си е осигурил нейната благословия. Работата на Кралцек беше да опложда младите вулфанки. И да осигурява войници за борбата срещу черния враг. Тя, върховната майка, беше втората по власт жена в Боллуна. Само престарялата й майка беше още по-силна…