Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Чу зад себе си изпукване на кожа. Дишането на противничката й изглеждаше измъчено. Ив я чу да става и да минава покрай нея. Отвори очи. И видя как жената телепат дърпа завесата на входа. В палатката нахлу далечна глъчка, шум от много крака и грохот на машини. Жената се обърна към нея. Изглеждаше уморена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Бронзовият тен на лицето й беше станал с един нюанс по-сив.

— Как се казваш? — попита Ив.

Жената мълчаливо я изгледа. Тогава се обърна и напусна палатката. Ив проследи шума от стъпките й. Може би щеше да отиде в гората, за да облекчи мехура си. Удобен случай за няколко секунди да изостави менталната защита. Удобен случай да размисли.

Пристъп на кашлица разтърси Ив. Морето мина на заден план. Прегледа шансовете си.

Да изчака, докато смъртта дойде сама? През последните часове от живота си щеше да е твърде слаба, за да екранира мислите си. Да нападне жената и да я провокира да я убие с меча? Не — Ив беше твърде слаба, за да може физически да заплаши сериозно някакъв противник.

Може би щеше да успее да изпадне в транс и да спре ударите на сърцето си. По време на обучението си бе усвоила начина ментално да ускорява и забавя пулса си. И всеки офицер от Комуната знаеше на теория как да блокира синусовия възел системата за проводимост на електрическите импулси — на собственото си сърце, така че сърдечният мускул да преустанови работата си. На теория. В самата природа на това знание беше заложено условието, че може да се приложи успешно само един-единствен път.

И изведнъж от изтощените й мисли изкристализира план, който беше толкова прост, та Ив се ядоса, че не се е сетила за него по-рано. Лазерните оръжия! Щеше да даде още един код на тези кръвници. Кодът, който щеше да предизвика саморазрушение! Мигновена смърт! Това би съкратило значително страданията й. И с малко повече късмет щеше да завлече със себе си в смъртта поне половината северни мъже…

Отново я замъчи суха кашлица. По хълбоците и по раменете й премина ледена тръпка. Жаждата беше изсушила устната й лигавица. Треската се усилваше светкавично бързо. И въпреки това взетото решение й даде нови сили. Тя потисна тракането на зъбите си.

Приближиха се стъпки, завесата на входа се дръпна, шумът нарасна, мъжки гласове ръмжаха някъде долу при реката, тракането на машините се усили. Ив видя сива ивица на небето. Новият ден вече известяваше настъпването си.

По стойката и по стъпките на противницата си Ив забеляза, че онази е изтощена. Раменете й бяха увиснали, а в начина, по който местеше краката си, имаше нещо провлачено. Нямаше да издържи още дълго. Седна отново зад командира. И Ив пак се потопи в морето.

Изчака да мине половин час, за да не събуди подозрение у противницата си. През това време кашляше по-често, отколкото наистина се налагаше и предостави тялото си на треската. Човешка развалина, която беше в края на силите си — именно това впечатление искаше да подсили.

— Жажда — изграчи тя. Всъщност езикът й беше залепнал за небцето. — Дай ми да пия.

— Добре — рече жената зад нея. — Отговаря на въпроси и тогава пие.

Ив изчака да минат няколко минути.

— Съгласна съм — прошепна тогава. — За стомна вода ще ви издам кода на друго оръжие.

Чу жената да става. Тя прекрачи Ив и клекна пред нея. Тъмните й очи блестяха тържествуващо.

— Много добре. Вечерта Хайрик връща се. Тогава обяснява…

Разочарована, Ив затвори очи. Още един цял ден! Би искала краят й да настъпи по-рано…

Ръцете на Мат бяха завързани на гърба. Между глезените му беше омотано по-късо от метър въже. Така той се препъваше през някаква нива по посока към града.

Преведоха го през портата на двойния вал. Мъже с ръчни колички минаваха бързо покрай тях. Натоварени с камъни коли се вкарваха в града, а празните — надолу в гората сред руините. Там къртеха камъни от старите зидове.

Мъже с черни кожени шлемове и предпазни жилетки върху голите си гърди охраняваха работата. Носеха мечове, копия и арбалети. Нямаше съмнение — тук се вършеха трескави приготовления за война.

Кулата на висока сграда стърчеше призрачно в мрака. Покривът й се сливаше с нощното небе. На широкия площад пред нея минаваха натам-насам хора. Мат видя как нареждаха на грамади камъните по протежение на вътрешната, дървената палисада. По шестима мъже теглеха през площада високи колкото къща машини — катапулти. Друга група запълваше яма с трошляк, земя и камъни.

— Продължавай! — изръмжа предводителят на седемчленния отряд, който го плени в гората. Мъжът му отне лазерното оръжие и „Беретата“. Странен мъжага — почти толкова широк, колкото и висок и с някакъв лукав нюанс на възпълното си лице. Изглеждаше значително по-стар от останалите шестима. Кожен предпазен нагръдник се опъваше върху мощните му гърди, а върху квадратния му череп имаше черен кожен шлем.