Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Сенките между стволовете на дърветата се насочиха към него.

— Да се завърже! — изръмжа някакъв глас…

Листатият покрив на гората се простираше под нея като черно, набръчкано на хиляди гънки одеяло. Нощният вятър разклащаше върховете на дърветата, клоните скърцаха, листата трепереха и шумоляха. А под черното було се чупеха клонки под стъпките на невидими същества, които под закрилата на мрака диреха жертвите си.

Понякога Аруула чуваше шумове от куполите на руината под кръглата кула. Камъни се движеха и стържеха един от друг, някакво животно изръмжа, а веднъж изкрещя смъртно уплашена птица. Аруула чу да се чупят кости, преди припкащите стъпки да се отдалечат.

Нямаше да му хареса на човек да прекара нощта на такова място. Угрижените мисли на Аруула кръжаха около Маддракс.

По едно време чу да се ръмжат команди. Отдалеч ехтяха над гората. Идваха от посоката, където грееха огньовете на воините. После — още веднъж викове. Този път много по-близо и откъм запад. Там минаваше реката.

Маддракс се е забъркал в някаква битка! Какво друго можеха да означават яростните викове?

Аруула вдигна бинокъла. Въпреки електрониката за нощно виждане не успя да различи нищо друго освен короните на дърветата, покривните ферми на руините и колоните на стените, които стърчаха от листатия саван.

Съсредоточено подслушваше в мрака. По едно време й се стори, че чува шум от стъпки, най-много на хвърлей копие от кулата. Шумовете се отдалечиха в посока към града.

Аруула насочи бинокъла към останките от Лайпциг. В някои прозорци мигаха светлини. Вратата на отбранителния вал беше ярко осветена с факли. Мъже теглеха колички откъм града и тежко натоварени, отново ги тикаха обратно в него. И тогава Аруула видя от другата страна на върховете на дърветата да се показват осем фигури. Навярно бяха дошли откъм гората.

Прекосиха широката ивица на нивите пред вала. Блъскаха пред себе си някакъв пленник, който носеше кафява дреха. Руса плитка стърчеше от отвора на врата на кожената му шапка. Аруула не можеше да види лицето му. Но позна стойката и пружиниращата му походка — беше Маддракс! Нямаше съмнение!

— О, Маддракс — простена тя. — Предупреждавах те…

Ужасът, че го вижда вързан, се примеси с облекчението: Беше жив! Поне това!

Аруула отпусна бинокъла. Мислите в главата й препускаха. Що за хора бяха онези в града? Можеше ли да се осмели да се промъкне там? Или пък съвсем открито да помоли да я приемат? Или по-добре да изчака до зазоряване?

Затвори очи и изстена. Прекалено много ужасии преживя в тези градове руини. За страшно много страхотии чу. Притегли кожата плътно до тялото си. Изведнъж потрепера от студ.

Аруула реши да изчака новия ден и после да потърси път към града…

Грохотът изпълни главата й. Морските талази се стоварваха един върху друг, зайчетата на вълните се протягаха във въздуха, вълната се разбиваше в пяна и се надигаше следващата. Толкова ясно ги виждаше пред себе си командир Ив Карлайл, толкова интензивно чуваше бученето, сякаш огромните като планини вълни я подхвърляха натам-насам.

Бореше се със съня. Да спи означаваше да загуби контрол над собствените си мисли. Само това не биваше да се случва! Не бива да мисли за нищо друго освен за морето!

Загърната в грубо одеяло, лежеше свита на пода на палатката. Очите й бяха затворени. Чуваше стражите навън да си бъбрят. Не виждаше чернокосата жена. Но чувстваше погледите й. И тя не спеше. Ив знаеше, че тази жена е най-опасната й противничка — защото подслушваше мислите й.

Нека дойдат дивите главорези и нека я изтезават — тялото на Ив беше съсипано, но духът й беше твърд като диамант. Не чувстваше никаква болка, можеше да озапти тъгата и омразата си, стоеше дори над чувството за унижение. Чернокосата гадина зад нея беше единственото същество, от което се страхуваше.

Ако тази жена не успееше да измъкне от духа й картината на входа на бункера, на пътя дотам и кода за достъп до бункера и до другите оръжия, Ив щеше да спечели. И дотогава щеше да се примирява с всичко — дължеше го на Комуната! Бе дала клетва!

Тъй или иначе, борбата нямаше да продължи още дълго. Тялото на Ив вече се разтърсваше от първите спазми на кашлицата. И усещаше как треската пълзи по крайниците й.

Морето — само морето, бушуващите вълни, грохотът. Не допускаше в гънките на мозъка й да се появи никаква друга мисъл, никаква друга картина. Това беше безмълвна, ментална борба. Ив знаеше, че ще я спечели. Защото искаше да я спечели.