Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Опасно е, командире… — прошепна навигаторът.

— Че какво ли не е опасно? — гласът на командир Ив Карлайл изведнъж прозвуча сурово и саркастично. Дъвкателните мускули върху тясното й, бледо лице се издуха. — Нагласете автоматиката за самоунищожение на УБМ на четирийсет минути. Дори и отломка не бива да попадне в ръцете на варварите. И изпратете до Комуната сигнал за помощ…

Навигаторът преглътна. Карлайл извади предпазния си костюм от стенния шкаф.

— Побързайте де! — обърна се с рязък тон към Дюлит. Свалете машината!

УБМ се заизвива на малки кръгове надолу към земния ров. От кърмата на авариралата машина изпълзяха първите двама от шестчленния екипаж. Носеха сребристосиви защитни костюми. Две гюллета удариха непосредствено едно след друго в рова. Затъналата машина подскочи и се смъкна още по-дълбоко, фронтът на нападателите не беше на повече от сто метра.

Ив Карлайл извади лазерното си оръжие от кутията и освободи предпазителя.

— Ще се видим отново! — каза набързо, преди да затвори шлема си. И добави мислено: „Тук или на оня свят…“

Беше четиринайсетият ден, откакто напуснаха фалшивата Етера, призрачния, управляван от влечуги Мюнхен.

Гъста гора обграждаше бреговете на реката. На десния бряг се подаваше плачеща върба. Отпред, а най-вече зад нея мястото беше буйно обрасло с тръстика, която стигаше чак до водата.

— Тази река трябва да минава наблизо през някакъв град — каза Мат. — Може би след по-малко от два часа. — Беше свалил горната част от пилотския си костюм. Беше горещо. Влажната му кожа блестеше. Гребането е работа, свързана с доста много потене.

— Какъв град? — Между черните вежди на Аруула се появи скептична бръчка. Нямаше добри спомени от градовете руини. А след като загуби вярата си и в легендарната Етера, недоверието й се увеличи двойно.

— Не знам дали още съществува. — Мат седеше от дясната страна на сала. — По-рано се казваше Лайпциг. Реката минава непосредствено през него. — С равномерен ритъм потапяха импровизираните гребла във водата. Използваха обелени парчета кора. Бяха увили ръкохватките с парцали, за да не си протрият до кръв ръцете от грубото дърво.

И Аруула се загръщаше в кожата само нощем. Откакто дневната температура се повиши още повече, не носеше върху себе си нищо друго освен кожената препаска. Мат се наслаждаваше на играта на мускулите й под бронзовата кожа. Красивите й гърди се поклащаха при всяко загребване с „веслата“.

— По-добре не в града — каза тя. — Където много руини, много и опасности. — Междувременно Аруула разбираше почти всяка дума, която той кажеше. Понятията, които не й бяха известни, Мат често успяваше да обясни с думи от езика на странстващите народи, който научи от нея.

Най-често говореха на английски, който звучеше в устата й все още малко грапаво. Но тя го говореше по-добре, отколкото Мат наречието на странстващите народи.

Аруула изтегли греблото си от водата и посочи десния бряг. Погледът на Мат проследи протегнатата й ръка. На брега, под зеленото було на огромната плачеща върба различи широко разклонените рога и тъмнокафявата козина на един бик вакуда. Зад него беше малкото му стадо. Дивите говеда се бяха струпали на брега на реката. Имаше и две телета.

Мат кимна и посочи с глава тръстиката зад върбата. Минаха покрай вакудата и загребаха към тръстиката. Животните почти не им обърнаха внимание.

Кажи-речи от седмица не бяха яли месо. Десет дни вървяха от Мюнхен на север. През гъсти девствени гори, които, за щастие, не се простираха върху твърде високи планински вериги.

Все по някой отовай, както странстващите народи наричаха обраслите отдавна с гора трасета на аутобаните.

Според Мат ставаше въпрос за останките от аутобан A2. Според картата му някога е минавал в посока север-юг от някогашния Мюнхен до някогашния Берлин, почти през цялата някогашна Германия. А Берлин беше неговата цел, някогашната негова военновъздушна база.

„Някогашна.“ — Всичко беше някогашно. След почти половин година, прекарана в този кошмарен свят, Мат не можеше да мисли другояче за стария си живот, освен като за някогашен, към който нямаше път за връщане.

На десетия ден от странстването им изгубиха отовайя. Издатини на терена, мочурища, кратери — трасето просто беше изчезнало.

Мат реши да повървят малко на изток. Според неговата карта там минаваше река на име Вайсе Елстер. Течеше на север. Никога преди не беше чувал това име.

И наистина стигнаха до реката. Примъкнаха паднали дървета и направиха сал. До този момент Мат беше чел за салове само в приключенските романи, но Аруула се оказа много сръчна. Не правеше за пръв път сал. За целта им беше достатъчен само един ден.