Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Дали там щеше да намери Аруула?

И ако я намери, какво ли щеше да му каже? Че дружбата им е била една заблуда?

„Дружба…!“ — Мат поклати глава. На кого ли ще ги разправя тези. По дяволите, той обичаше Аруула и ако тя го напуснеше, не би могъл да го понесе!

Чу се глух тътен, когато дървената врата се затвори зад него. Шумът и деловитостта на улицата останаха отвън, Мат беше обгърнат от тишина и хладен мрак.

При него дойде млада жена с лъчезарна усмивка на красивото си лице. Дългата й червена коса се спускаше почти до хълбоците й. Ефирно тънка, почти прозрачна туника обгръщаше стройната й фигура.

— Какво мога да направя за теб, брате? Това място е отредено за вярващите сестри.

— Зная — отвърна Мат. — Бих искал да говоря с Аруула. Тя тук ли е?

— Така е — отговори тайнствено червенокосата. — Но не съм сигурна дали ще иска да разговаря с теб.

— Аз съм напълно сигурен в това — изръмжа Мат. Търпението му взе да се изчерпва.

Младата жена видя решителния израз в лицето му и сигурно разбра, че е невъзможно да го отпрати.

— Тогава ме последвай — рече тя и през великолепното фоайе придружи Матю до огромна градина с пищна зеленина, обградена от украсена с фрески и картини покрита галерия.

Насред градината стоеше млада жена, която носеше същото облекло като червенокосата. Беше навела глава, изглежда, медитираше.

Мат въздъхна, когато видя Аруула. Поне беше жива и здрава.

— Благодаря — прошепна той на придружителката си, после отиде при варварката. В градината освен двамата нямаше жива душа, никой не ги смущаваше. Сега най-сетне щеше да узнае какъв дявол беше влязъл в главата на спътницата му…

— Ало — заговори я той, дари я с бегла усмивка.

Тя вдигна очи, позна го, ала в израза на лицето й нямаше никакъв признак на радост от срещата.

— Маддракс — каза само.

— Тревожех се — призна той. — Ти изчезна внезапно.

— Трябваше да вървя — каза. — Вудан ме повика.

— Тогава… вярно ли е? Решила си да живееш тук? При жените?

— В служба на Вудан — поправи го Аруула.

— Но защо… не каза нищо за това? Защо просто избяга?

— Знам, че Маддракс се съмнява — отвърна тя, — че не вярва колкото Аруула във Вудан. Знаех, че няма да ме разбере.

Мат поклати глава, не знаеше какво да отговори. Беше така нетипично за Аруула, съвсем не в нейния стил. По-рано не би отбягвала никакъв конфликт, при всички случаи би отстоявала убежденията си. Какво ли е станало с нея?

Погледна я право в очите, видя тайнствените припламвания в тях, които му се сториха толкова чужди, колкото и държанието й. Ако не знаеше тези неща, щеше да повярва, че пред него стои съвсем друга жена.

Въздъхна дълбоко.

— Какво става с Берлин? — попита я, макар че вече се досещаше за отговора.

— Това е пътят на Маддракс — отвърна тя. — Ще трябва да върви сам. Аруула намери тук призванието си.

— Разбирам. — Кимна, чертите на лицето му се изопнаха.

Щеше да е доволен, ако знаеше, че наистина волята на Аруула е да остане на това място. Но той имаше смътното чувство, че Етера променя хората по ужасен начин, кара ги да вършат неща, които са съвсем нетипични за тях.

Но какво трябваше да направи Мат?

Засега не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. И да се опита да разкрие тайната, която обгръщаше това странно място. В религиозната си лудост поклонниците може и да не го забелязваха, но в този град имаше нещо много гнило…

— Сбогом! — каза хладно Мат и се обърна.

Аруула не отговори нищо, гледаше мълчаливо след него, докато той с мрачни мисли напускаше градината.

Мат пое към покритата галерия, искаше под сянката й да се върне обратно във фоайето, когато погледът му попадна върху една от картините.

Представляваше ловна сцена от XVII век. Бяха изобразени няколко лица: князе излизаха на лов. Един от персонажите веднага порази Мат — защото беше сигурен, че някога лично се е срещал с този човек!

Размисли и след секунда му стана ясно кой е мъжът, който беше лика-прилика с онзи от картината!

Маатин, монахът!

Но това беше невъзможно…

Още преди напълно да проумее какво е открил, обърна се и се върна обратно при Аруула. Трябваше да й покаже откритието си — още едно доказателство, че на това място нещо не е наред.

Аруула, която все още стоеше на откритото място, го видя да идва. Измери го с пронизващ поглед, който сякаш проникваше до мозъка на костите му.

— Не искаш ли да си вървиш? — изръмжа тя. — Е, добре даде ти се шанс…

И тогава цветът на очите й се промени, превърна се в наситено, лъскаво черно.