Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Жената воин следваше фигурите нагоре по хълма, промъкваше се приведена от храст към храст. Със затаен дъх следеше как сред огромните стени на храма сякаш някаква призрачна ръка отвори скрита врата, за да пропусне немите създания. Не разговаряха едно с друго и въпреки това, изглежда, се разбираха. В главата на Аруула цареше странно жужене, откакто наблюдаваше непознатите…

Храмът ги пое всичките, заприлича на живо същество, което ги поглъща в мрачната си утроба. Накрая и последното от тях изчезна във вътрешността на гигантския строеж — а вратата все още стоеше отворена.

Аруула не се поколеба нито за миг. Още преди да се замисли за последствията от своите действия, скочи и побягна към вратата. Двете й метални половини вече се движеха една към друга, заплашваха да се затворят.

Варварката ускори крачка, изстиска всичко от мускулестото си тяло. Приближи се пъргаво като хищна котка, приготви се за скок и стремглаво се изстреля през широката вече едва две лакти пролука.

Приземи се твърдо върху голия каменен под, претърколи се и отново беше на крака. Зад нея металната порта се заключи с глух тътнеж.

Аруула си пое дъх.

Беше във вътрешността на храма — друг беше въпросът как щеше да излезе оттам…

Влезе предпазливо в коридора, който се простираше от другата страна на портата. Стените му бяха от онзи студен, гладък камък, който Маддракс наричаше „бетон“. Коридорът беше осветен от някакво странно зелено сияние, чийто източник Аруула не можеше да открие.

Леден мраз скова сърцето й и я накара да изтръпне. Чувстваше, че това е място на Злото и на гибелта. Но как беше възможно? Това не беше ли святото убежище на Вудан? На бога, който е създал всички…?

Мисълта, че се канеше да навлезе в забранен район, не се харесваше на младата варварка. Не искаше да престъпна волята на Вудан, но нещо у нея я подтикваше на всяка цена да разбере какво се крие зад качулките на странните фигури.

Събра всичкия си кураж и навлезе дълбоко в осветения от зелената флуоресцентна светлина коридор. Жуженето в главата й, което отслабна, когато забулените изчезнаха в храма, отново се усили. Аруула предположи, че не са много далеч. Притискаше се плътно до студената стена, използваше всяка сянка и всяка издатина.

Внезапно босият й крак настъпи нещо студено, лигаво. Погледна с погнуса надолу и видя, че подът на коридора е покрит със зелена слуз. Запита се на какво странно място е попаднала. Макар че това беше храмът на бога, който почиташе, отново съжали, че мечът й не е при нея…

Малко пред нея коридорът се разклоняваше. Аруула трябваше само да следва жуженето в главата си, за да знае накъде са се насочили забулените. Реши да избере десния коридор, запромъква се безшумно по него.

Зеленото сияние се усили и тя имаше чувството, че чува в главата си тихо мърморене, чийто смисъл не можеше да разгадае.

Промъкна се още малко напред… и накрая успя да ги види.

Забулените фигури се бяха събрали в голямо куполообразно помещение. Не издаваха никакъв шум, изглежда, слушаха, докато някой безмълвно им говореше. Аруула се притисна в закрилата на стената, която беше покрита със същата зелена слуз като пода. Разбра, че тази студена, отвратителна субстанция излъчва странното сияние.

Жената воин задържа дъх и приведена, доколкото можеше да си го позволи, се приближи до непознатите същества. Надяваше се да успее да издебне удобен момент и да хвърли поглед под качулката на някое от тях, за да разбере с кого си има работа.

В сводестата зала беше напълно тихо — с изключение на постоянния шепот, който Аруула чуваше в главата си. Съвсем неочаквано й стана ясно какво става тук.

Забулените притежаваха дарбата като нея! Но с нейна помощ можеха не само да подслушват, а и да си шепнат един с друг…

Подтиквана от смесица от страх и любопитство, се осмели да се приближи още малко, до края на коридора, който водеше към залата, където се бяха събрали забулените.

Изведнъж кракът й се блъсна в нещо, което лежеше на пода всред зелената слуз.

Аруула погледна надолу и остана като парализирана от ужас, когато прикова поглед в празните очни кухини на човешки череп…

„Върнахме се, Учителю…“

„И какво? Открихте ли източника на смущението?“

„Намерихме го, Учителю. Беше сам мъж, пиян. Събуди се от големия сън…“

„Убихме го, както ни заповядахте.“

Настъпи кратка пауза, когато създанието, което всички наричаха „учител“, се намеси с мислите си, за да провери съобщението на слугите си.