Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Не можеше да каже дали всъщност слуша музиката, или тя просто беше в главата му. Факт беше, че страхотно го омайваше — глас, който му говореше от една отдавна отминала епоха…

Мат изпусна камата. Без да може да се противопостави на това, краката му сами се раздвижиха. Отначало крачка по крачка, после все по-бързо. Претича през градината, мина през фоайето, втурна се навън на улицата.

Изглежда, целият град беше на крак.

От всички къщи прииждаха поклонници и вярващи, обединяваха се в мощен човешки поток, който, примамван от странната музика, се стичаше надолу по широката улица.

Без да иска, Мат се присъедини към шествието на поклонниците, вслушваше се в прастарите звуци.

Вярващите се събираха от всички страни, следваха зова на музиката. Лицата им имаха отнесен вид, погледите им бяха изцъклени. Изглеждаха като хипнотизирани.

И волята на Мат чезнеше след всяка следваща крачка. Нещо го примамваше с неустоима сила и той нямаше шанс да му се противопостави. Думите напираха в съзнанието му, споменът за един разговор, който проведе наскоро.

— Вудан призовава вярващите в своя храм — бе казал Маатин.

— И как ни призовава? — бе попитал Мат.

— Имай търпение, брате — бе отвърнал монахът с усмивка. Когато му дойде времето, ще узнаеш…

Сега моментът беше настъпил.

Вудан викаше вярващите при себе си с глас, който бе преживял столетия. Те се стичаха отвсякъде, устремени към мястото, което се намираше в центъра на Етера.

Към темпла вудан…

Пътят дотам беше дълъг и колкото повече вървяха, толкова повече вярващи се присъединяваха към шествието. Прехласнати слушаха звуците на мелодията, сами запяваха песента, непохватно изговаряха чуждите думи — като деца, които нямаха представа какво пеят.

За тях това бяха магически формули, които им обещаваха близост до техния бог и които ги примамваха както ярката светлина привлича насекомите.

Наближиха хълма, на който се извисяваше храмът. Междувременно стана трудно дори и за Мат в лицето на гигантския овален градеж да вижда нещо друго, освен огромния дом на някакъв бог. Поклонниците вървяха с песнопения нагоре по пътя, който се виеше на огромни серпентини по хълма, нахлуваха през отворената врата на стадиона.

Мнозина от тях виждаха за пръв път вътрешността на храма, избухнаха в шумни ликувания и славеха всемогъществото на Вудан. Сядаха на пейките, пълнеха огромните трибуни на стадиона със стотици и с хиляди.

Мат беше всред тях, неспособен да мисли за нещо друго освен за това, че има намерение да влезе в царството на някакъв бог. Лишен от собствена воля, слезе надолу по трибуната, седна на едно място, започна да наблюдава безучастно как стадионът се изпълва с вярващи.

Не всички сектори бяха заети — храмът на Вудан побираше много повече хора. Но широка ивица от всички долни блокове бяха пълни с вярващи, чиито пъстри туники формираха море от багри.

От старите високоговорители на стадиона продължаваше да звучи кресливата музика, разнасяше се божественото послание, което поклонниците унесено слушаха.

И Матю Дракс седеше всред множеството, наблюдаваше всичко, без да изпитва каквото и да било вълнение.

Големият плац, който заемаше средата на стадиона, беше черен — от пепелта на изгорените клади. В центъра беше натрупана нова клада от дърва и вършини, от която стърчеше един-единствен стълб.

Неколцина монаси стояха около нея и се готвеха да сложат отгоре й още една кола дърва. Когато музиката секна, бяха свършили работата си и един от тях — беше Маатин — пристъпи напред и поднесе някакъв малък предмет към устата си.

— Братя! Сестри! — разнесе се гласът му от всички небесни посоки. През редиците на вярващите се понесе някакъв шепот на обърканост. Ново чудо на Вудан…!

Ако Мат беше все още на себе си, лесно щеше да разбере, че това са високоговорителите на стадиона. Но сетивата му бяха замъглени, неспособни да мислят логически.