Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Не са журналисти, мистър Де Броли.

Де Броли не реагира на думите му. Мат го споходи смътното предчувствие за нещо ужасно. Да приемем, че дълбоко замразеният мозък е пострадал в хода на многото години? Ами ако криогенната система на Ото Фортенски не е функционирала така безупречно, както са го убедили тестовете с мишките?

— Помните ли Ото Фортенски, сър?

— Ото Фортенски ли? — Де Броли си придаде замислен вид. — Ах, Ото Фортенски! Естествено! Той беше командващият адмирал на космическите флотилии в последната битка срещу фрогите в съзвездието Орион!

Мат го погледна втренчено. Какво?

— Не е ли така? — Де Броли направи сърдечно съкрушена физиономия. — Сигурно веднага ще се сетя, мистър Макс… — Но не си направи труда. Вместо това огледа пълния с огнестрелни оръжия шкаф до стената и безгрижно си заподсвирква.

Аруула хвърли въпросителен поглед към Мат.

По челото на Мат се появиха едри като перли капки пот.

— Мистър Де Броли — започна той, за да обясни поне като встъпление на седящия срещу него човек сериозността на положението, — за съжаление трябва да ви кажа, че сме в опасност… В голяма опасност…

— Глупости — каза Де Броли. — Ще се справя с хиените от пресата! Още по време на студентските ми години ме наричаха „изключително нахалният Клод“. — Погледна Мат и Аруула и като че ли за пръв път ги забеляза истински. — Как изглеждате, войнико? Трябва да поддържате дрехите си, хм?! — Обърна глава към Аруула. — А вие, лейди? — прошепна той. — С тези парцали по-скоро сте за някакъв филм за Конан, отколкото за моята лаборатория!

Междувременно английският на Аруула беше достатъчно добър, за да следи думите на Де Броли. Макар и да не знаеше кой е този „Конан“, агресивният тон на Де Броли я накара инстинктивно да се хване за меча в ножницата на гърба си.

Преди Мат да изясни ситуацията, Де Броли се отдръпна назад и изкрещя:

— Какво искате?! Ако ме заплашва някаква опасност, то тя идва от вас!

— Мистър Де Броли — каза меко Мат. — Успокойте се! Ние сме на ваша страна…

— Не сте! — изкрещя Де Броли.

— Напротив, естествено, че сме на ваша страна — отвърна Мат.

— Не сте! — изкрещя Де Броли.

Мат въздъхна.

— Слушайте, тези игрички няма да ни отведат надалеч. Навън дебне побесняла орда. Можете да помогнете на нас и на самия себе си да отървем кожите. За хората отвън сте крал или своего рода бог.

— Крал ли? — попита Де Броли. — Бог? — Представлението му хареса, Мат го видя по очите му. Веднага съжали, че е споменал новия статус на Де Броли.

— Е, бог е малко пресилено — каза той съобразявайки — и, за съжаление, по-малко убедително.

С понакуцване и на гигантски скокове Де Броли мина през помещението, стигна до вратата и коридора с наредените сандъци и отвори входната врата на бункера, така че първите му шестима последователи се стовариха буквално под носа му.

Мат и Аруула, които след първата секунда на ужас го бяха последвали с обнажен меч и вдигната „Берета“, стояха два метра зад него, което направи много лошо впечатление на останалите шестима мъже с шлемове, които със зейнала уста се опулиха в своя крал и идол.

Когато Мат отвори очи, болката го налегна немилостиво. Ръката му инстинктивно посегна към черепа му, но необмисленото движение само го накара по-силно да изстене. Беше му отвратително зле. Зад дясното му ухо го мъчеше пареща болка.

— Комдо? — Аруула беше приклекнала до него.

— Отвратително — отвърна Мат. Тогава отново си спомни всичко: налитащите към тях гвардейци, юмруците им, здравата тояга, която с трясък се стовари върху бедната му глава. Беше загубил „Беретата“! Трябва да се е плъзнала между кашоните и сандъците. Спомни си злорадото хихикане на Де Броли и светкавично приближаващия се каменен под. И когато лежеше безпомощен долу, коравият ботуш на един бролианец третираше главата му като футболна топка.

Мат се огледа. Беше тъмно. През тесен прозорец навлизаше бледа светлина. Простена отново. Прозорецът беше с решетка. Е, чудесно… Съзря късче тъмно небе и много светли точки, за които предположи, че са звезди.

— Къде сме?

— Високо горе — каза само Аруула.

Мат внимателно приседна и се огледа наоколо. Бяха ги затворили, но за щастие не в някаква спарена изба. Помещението беше без мебели, стените — голи, вратата — от твърдо, кафяво дърво. Изглеждаше доста нова, навярно е била направена през последните десетилетия. Дръжките и бравата изглеждаха примитивни, като че ли несръчна ръка се е опитвала да ги копира от някакъв стар образец. Вероятно механизмът можеше да се отвори с извит фуркет. Но Аруула носеше синьочерната си коса отпусната и фуркетите в тези времена бяха рядкост като бидетата.