Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Аруула залитна като в пристъп на слабост. Преди Мат да успее да я подхване, тя падна на земята, прибра колене, обгърна ги с ръце и положи глава върху тях. Мат знаеше, че тя прави така само когато подслушва , щом заговореше странното й шесто чувство.

— Не ти ли е добре?

От гърлото на Аруула излязоха странни звуци, сякаш някой беше записал гласа й и сега го пускаше в обратен ред. Мат не разбра нито дума. Тя вдигна веднъж за малко глава и отнесеният й поглед му подсказа, че изглежда някак си друга.

— Аххх… — изплъзна се тихо от бледите й устни. — Блести… Лети… От желязо е…

Мат се стресна. Какво ли е видяла? Самолет ли? Би му се искало да сграбчи Аруула за раменете и да ги разтърси, за да научи нещо повече. Но знаеше, че само ще я откъсне от транса й и видението й ще приключи.

— Бълва огън… Лети в нощта…

В същия миг Мат дочу на известно разстояние от тях чупене на клони и ритмично повтарящи се звуци. Приближаваха се — и се превърнаха в скърцане на две хитинови брони.

Андрони?

Мат трескаво се огледа за някакво прикритие. На около петдесет метра вдясно от тях имаше хижа, плътно прилепена до скална стена. Беше скована от сурови дъски и полупорутена. Покривът беше от изгнила крайбрежна тръстика. От всички пукнатини се подаваше трева, а няколко разгърнали се нашироко иглолистни дървета я закриваха до половината от погледа.

Мат внимателно вдигна Аруула и приведен я занесе през високата трева до хижата. Дървените стени се бяха разкапали, между полюляващите се парченца кора се показваха бели, влажни мъхести бради, гъби блестяха като циреи. Вратата висеше върху покритите със зеленикава плесен кожени панти.

Все едно, това беше най-доброто укритие, което успя да намери. Мат се вмъкна вътре. След секунди през пояса от дървета си пробиха път две безкрили гигантски мравки и се затътрузиха по горската пътека. На гърбовете им седяха две човекоподобни фигури. На лунната светлина проблясваха шлемовете и броните им. Яздеха към вилата, чиято порта се разтвори със скърцане.

Мат ги наблюдаваше от една празна рамка на прозорец. Когато изчезнаха зад каменната ограда, той огледа хижата. Помещението беше потънало в дълбок мрак. Успя да открие в един ъгъл грубо сковано легло. Положи върху него спътницата си и тя незабавно зае предишната си поза. Така прекара още три минути, после от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Аруула… — прошепна Мат. Беше седнал на твърдия край на леглото до нея. — Кажи ми какво видя…

Аруула си пое дълбоко въздух.

— Необикновени неща… Бели и червени лъчи в голямо, тъмно помещение… Безброй точки и неща, които се движеха… Странни животни… Приличаха на хора, но имаха други лица.

— Какви лица? — попита Мат напрегнато.

Аруула повдигна рамене.

— Изкривени лица… Рибешки муцуни… Големи очи без клепачи… Много различни лица и цвят на кожата… Бяха странно облечени и стояха пред сиви кутии, в които имаше малки прозорци, а зад прозорците… други същества. Бяха малки, горе-долу… — Аруула отмери с ръка около двайсет сантиметра.

Сиви кутии с малки прозорци ли? Компютърни монитори? Видеотелефони? Мат се почеса по главата. Или пък Аруула беше видяла телевизори?

— Какво правеха, Аруула? — попита Мат. — Малките същества имам предвид.

— Говореха и крещяха… Нищо не разбрах. Бяха възбудени. И натискаха копчета. Тогава в мрака нещо изсъска и нещата, които се разхвърчаха там, се пръснаха и изгоряха.

„ Не ми идва наум нищо друго — мислеше си Мат, — освен че може да е видяла някой епизод от «Стартрек». “

Но, естествено, това беше невъзможно. Вече нямаше телевизори. От друга страна… Ако Аруула беше доловила хаотичните съновидения на човек, който някога…

Главата на Мат рязко се изправи.

Сети се за трима души, които познаваха всички тези неща! Трима души от неговото време: Ханк Уилямс, Джени Йенсен и Дейв Макензи! Дали някой от тях не беше тук?

През тази нощ Мат не заспа. Непрекъснато поглеждаше към укрепената вила. Но преди да разузнае терена, беше немислимо да се осмели да влезе вътре. На първо време трябваше да изчаква и да наблюдава. Но изгледът скоро да види отново някого от другарите си го държа буден до зазоряване. Едва тогава изпадна в лека, неспокойна дрямка…

Ако пристъпвам към използването на виртуалния дневник — заради съкращението V.D. на шега го кръстих „фадер“ [22] Звукоподражателно от буквите V (фау) и D (де): фадер — баща, татко (диал., швейц.) — Бел.прев. — за запаметяване на занимаващите ни проблеми, това става най-напред поради причината, че вече не разполагам с никаква хартия, за да продължа дневника на нашия клан, но също така и защото на всяка цена искам да предотвратя знанията ми да потънат в забвение.