Саймън Мордън - Уравнения на живота

Тя все още беше с него. Не възнамеряваше да го изостави.

Не възнамеряваха и онези двамата. Единият, комуто бе омръзнало да си дере пищялите на краката и да провира масивните си мускули през безкрайно тесните пролуки, изкара плосък черен автоматик и се прицели. Червена точица прекоси гърдите на Петрович като муха, която се опитваше да кацне, последвана от гръмовен изстрел, усилен от фасадите на сградите.

Един човек, черен мъж със слушалка в ухото, насред разговора си се извъртя яростно и изчезна заднешком в тълпата.

Петрович мигна веднъж, стегна захвата си и хукна. Осъзнаваше, че около него кънтят звуци: викове, рев, писъци с различна честота и сила, чуваше и методичния пукот на пистолета. Всеки път очакваше да усети святкаща болка и всеки път някой друг наблизо се сгърчваше и се свличаше на земята. Не той, все още не.

Не можеше да прецени преднината си. Близостта на сградите, напрежението по многолюдната улица, шумът, който се плискаше напред-назад: знаеше единствено, че има преднина, метър или десет метра, или петдесет, достатъчно, та който се опитваше да го убие да не успява да се прицели достатъчно дълго в него, за да го улучи.

А беше сигурен, че се опитваха да го убият. Не биха рискували всичко по този начин, като стрелят по случайни минувачи на централна улица в Метрозоната, ако тази, чиято ръка държеше, не трябваше да остане жива. Можеха да я убият поне пет-шест пъти за разстоянието от сградата на Грийн Парк до бордюра на тротоара. Не бяха го направили, а продължаваха да стрелят, за да го накарат да я пусне.

Изкушаваше се. Дори като видя странична уличка с по-слабо движение - до степен, че се виждаше разбитият асфалт, - си помисли да свие рязко вляво, да си дръпне ръката и да изчезне в близките пресечки, където да се спотаи, докато всичко свърши.

Те щяха да я хванат през кръста и да я вдигнат, да я отлепят от земята, може би щяха да инжектират нещо през бледата й кожа, за да елиминират порива й да се бие или да избяга, щяха да я приберат някъде и тя вече нямаше да е негов проблем.

Наистина сви наляво, придържайки се към централната разделителна линия на улицата, но продължи да я държи. Не я изостави.

Така имаше достатъчно място за двамата да тичат един до друг. Той успя да хвърли скришом поглед към нея, за да се увери, че не е ранена от случаен куршум, и я хвана да прави същото към него. И двамата нямаха дупки по дрехите, нито разрастващо се тъмно петно.

Петрович я удостои със зъбата усмивка от чиста нервна енергия. Тя го изгледа, все едно беше полудял.

Не се беше чувал пистолет от цели десет секунди. Два последователни изстрела пръснаха стъклото на кола, минаха толкова близо покрай ухото му, че той усети изсвистяването им. Все още ги преследваха. Очевидно. Плътността на тълпата бързо намаляваше - новината за инцидента се беше разчула, така че онези, които получаваха постоянни ъпдейти и ползваха навигационни устройства, избираха заобиколни пътища. Толкова по-добре за Петрович, за да може да тича. Толкова по-зле, защото нямаше къде да се скрие.

Все още никаква полиция. Нито дори вой на сирена. Но нали Петрович беше израснал в кварталите на Санкт Петербург, където законът не важеше. Знаеше как да разчита само на себе си.

Този път завой надясно, след това отново наляво. По-широка улица, по-оживена, тоест би трябвало да е: автоматични стоманени решетки бяха започнали да се затварят пред входове, които иначе винаги бяха отворени, и дори пиковият трафик, когато колите обикновено бяха толкова нагъсто, че направо се допираха, беше сведен до три чифта задни светлини, отфучали в търсене на убежище.

Останали бяха незащитени, изолирани. Хората се притискаха към врати, навеждаха се и покриваха глави или надзъртаха откъм стълбища. Мяркаха се лица по прозорци и бронирани стъклени външни врати да наблюдават от сигурната си позиция зрелището с двамата млади идиоти, дето се опитват да надбягат неколцина напомпани убийци, които не приемат „не“ за отговор.

Петрович погледна нагоре. Отпред беше Риджънт Стрийт, задръстена от колони автомобили, които като него не можеха да изчезнат. Той дори не забави крачка. По капака на една, покрива на друга, едно, две, три и скок от другата страна. Единствен изстрел разтърси затъмненото стъкло на прозорец на първия етаж. После отново наляво, по улицата към покритата арка на Оксфорд Стрийт.

Бариерите на мола се затваряха. Полицаи от охраната, облечени във фосфоресциращи жилетки, се опитваха да ускорят затварянето. Вход към станцията на метрото „Оксфорд Съркъс“ им беше отказан по същия начин: дебела метална преграда се спускаше, за да им препречи пътя.