Саймън Мордън - Уравнения на живота

Свали ръкавиците. Навлече вчерашните дрехи и прокара ръка през косата си, ожесточено се почеса по скалпа. Нахлузи си високите обуща и взе очуканата си куриерска чанта.

Градски камуфлаж. Поредният имигрант, срещу който не си заслужаваше насилието. Намести си очилата на носа и отвори вратата с длан. Когато се затвори зад него, тя се заключи многократно, автоматично.

Коридорът тътнеше от шум, гласове, музика, крачки. И над всичко тихият стон на беднотията. Хората бяха навсякъде, разминаваше се с раменете им, настъпваше нозете им, наоколо бяха лицата им - с влажни устни, хлътнали очи, мръсна кожа.

Подът, стените, таванът бяха голи метални плоскости, които кънтяха. Врати пресичаха пътя към стълбите, пуснати в празни пространства, оставени нарочно за целта, и заварени на място. Имаше асансьор, който понякога дори работеше, но да не е луд. Стълбите бяха по-сигурни, защото беше по-здрав от наркоманите, които биха се опитали да го оберат.

Здравината му беше относителна, разбира се, но достатъчна.

С трополене стигна до партера пет етажа и десет стълбищни площадки по-долу, като се промъкваше покрай живеещите на стълбите и избягваше локвите от гадна мръсотия. През цялото време не вдигна очи, за да не срещне нечий поглед.

Не беше безопасно да наричаш дом постармагедонския контейнер, но не беше безопасно и да живееш в чист и заварден с охрана квартал, без да имаш очевиден източник на доход - нещо, което със сигурност би привлякло вниманието на полицията, а това хич не му трябваше. Понастоящем беше просто един от многото, имигрант с чисто досие, под наем в стандартна жилищна клетка метър на метър и петдесет посред парка Клапам. Досега не беше дал на никого повод да го забележи и нямаше никакво намерение да го стори.

Улицата. Напукани тротоари, тъмни от изпаряващия се дъжд, висока влажност, горещината - вече непоносима. Безкраен поток на уличното движение, което опасва града като лента, непрестанно движение със спиране и тръгване, сякаш без да стига до някъде. Тук имаше малко по-свободно пространство и той се понесе към пешеходната пътека. Сигналът се смени точно когато приближаваше, и колите се разделиха като пред Мойсей. Тълпата наведени и прегърбени хора се затътри унило по асфалта към отсрещния тротоар, а насред нея - русата му коса.

„При Уонг“ се намираше на ъгъла. Самият Уонг изкарваше по малко пластмасово обзавеждане отпред на тротоара, за да придаде усещане за уж изисканост на заведението. По прозорците се стичаше конденз, а от вратата лъхаше застоял опушен въздух.

- Ей, Петрович. Т’ва гаджето ли ей Ако я караш да чака така, щ'ъ зареже.

- Куриерка е, пердун старый. Къде ей

Уонг погледна към тъмното стъкло и посочи през него.

- Ей там - каза, - там. Очи на любов никога не слепи.

- Едно кафе, ако обичаш - поръча Петрович и махна стол от пътя си.

- Трябва да те таксувам двойно. Ползваш ми заведение за офис!

Петрович сложи ръце на раменете му и се приведе към него.

- Ако не идвах тук, животът ти щеше да е по-безинтересен. А ти не би искал това.

Уонг се закани с пръст, но се отдръпна и Петрович влезе.

Жената се забелязваше веднага. Жена: почти момиче, цялото тийнейджърска непохватност и нерви, то си играеше с косата, хваната на опашка, като я намотаваше на червени букли по пръста си и я размотаваше.

Видя го да се приближава към нея и спря да си играе, изпъна се, опита се да изглежда професионално. Но успя само да изглежда още по-млада.

- Петрович ?

- Да - каза той и седна срещу нея. - Имаш ли документ за самоличност ?

- А вие ?

Двамата отвориха чантите си едновременно. Тя извади скенер за пръстови отпечатъци, а той - дебитна карта. Минаха през ритуала на потвърждаване на самоличностите си, проверка на цената на продукта, таксуване на картата за определената сума. Чак тогава тя сложи дебело опакован колет на масата и изчака защитният му чип да се отключи.

Междувременно чаша кафе се беше появила някак си пред Петрович. Той сръбна рязка изгаряща глътка.

- И какво е ? - попита куриерката и кимна към колета.

- Твоята работа е да го доставиш, а моята да го платя. - И придърпа пакета. - Не съм длъжен да ти казвам какво има в него.

- Ама си и ти, нафукан малък смотаняк, ай - тя се изчерви.

Петрович пак сръбна от кафето, след което внимателно намести чашката си точно в центъра на чинийката.

- Споменавали са ми го веднъж-два пъти. - Вдигна поглед и си нагласи очилата, за да я вижда по-добре. - Имам проблем с недоверието и затова не ме бива особено във взаимоотношенията с хората.