Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Не би ти навредило да опиташ.

Защитното копче се деактивира и тя така избута стола си назад, че го остърга в пода.

- Да де, ама не се очертава да те видя пак някой ден, нали ? - каза Петрович.

- Ако си беше изиграл картите добре, вероятно можеше да се случи. Вярно, че си симпатичен, но в момента даже не бих се изпикала върху теб, дори и да гореше. - Тя си взе куриерската чанта с престорена решителност и се запъти към вратата.

Петрович я наблюдаваше как си тръгва: тя се наведе, стройна и гъвкава в униформеното си кънкьорско трико, за да пусне колелцата на обувките си. Останалите хора в заведението притихнаха при трясъка, с който се затвори вратата, с което само засилиха неудобството му.

Уонг се наведе над тезгяха.

- Ти лош човек, Петрович. Един ден имаш нужда от приятел, а къде си ? В река от лайна без гребло.

- Винаги ще имам теб, Уонг.

Вдигна ръка и се почеса по брадичката. Можеше да се опита да я настигне, да помоли за извинение, че беше толкова... какво ? Такъв, какъвто е ? Почти се надигна от стола, но се отпусна тежко обратно. Престана да е център на вниманието и отпи още кафе.

Колетът го зовеше от мрежестия джоб. Той скъса опаковката. Защитното копче изтрака на масата, а Уонг се настани на стола срещу него, където беше седяла куриерката.

- Не ми трябват съвети за взаимоотношения с жените, ясно ?

Уонг се опита да забърше едно мазно петно с влажен парцал.

- Не става въпрос за момиче, онова момиче, което ще момиче. Не харесваш хора, добре. Но ти умен, Петрович. Ти най-умен мъж, кой познавам. Може би ти достатъчно умен да се преструва, че харесва, да ? Иначе.

- Какво иначе ? - погледът на Петрович се плъзна от Уонг към устройството, което държеше в ръка - многообещаващата тънка матова стоманена кутия.

- Иначе един ден бум! - Уонг изимитира как опира пистолет в челото си и пръстът му отскочи от въображаемия откат. - Късметче от твоя курабийка казва, че правиш велики неща. Ако оживееш.

- Да, такъв съм си. Предопределен за величие. - Петрович изсумтя и погали повърхността на кутията, като оставяше мъгляви следи от пръсти. - От колко време живееш тук, Уонг ?

- Роден и израсъл в Метрозоната - каза Уонг. - Спомням си, когато Клапам беше зелен като парк.

- Тогава защо, чёрт, не говориш по-добър английски ?

Уонг се наведе над масата и примами Петрович да стори същото. Носовете им почти се докоснаха.

- Защото, стари друже - прошепна Уонг на безупречен език, - се крием зад маски - всички ние всеки ден. Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори. Аз играя ролята си на чудноват китайски собственик на заведение, всеки знае какво да очаква от мен и никой не иска друго. А ти, Петровичй Каква роля играеш ти ? - той се облегна назад, а Петрович затвори зиналата си като на златна рибка уста.

Мъж и жена влязоха, но като видяха, че всички маси са заети, се запътиха обратно към вратата.

Уонг скочи.

- Ей, чакай. Маса тук - той срита крака на стола на Петрович толкова силно, че и двамата се разтресоха. - Кафе ? Кафе е горещо и силно днес. - И се засуети зад тезгяха, като остави Петрович уморено да прибере устройството си пак в плика и след това в чантата през рамо.

Според часовника му беше време да си върви. Изправи се, гаврътна останалата част от напитката си на три горещи гълтока и се запъти към вратата.

- Ей - извика Уонг. - Ти не платил.

Петрович извади дебитната си карта и я вдигна да му я покаже.

- Ти плати следващ път, Петрович - сви рамене и почти се усмихна, бръчиците при очите му станаха по-забележими.

- Да бе. - Прибра картата в чантата си. Всъщност имаше останали само няколко евро в нея. -Мерси, Уонг.

Отново на улицата и бученето на шума. Оловното небе изцеди няколко капки ръмеж и напръска стъклата на очилата на Петрович, така че сега виждаше света като през очите на муха.

Щеше да хване метрото. Щеше да е горещо, мръсно, смрадливо, претъпкано, но поне сухо. Вдигна си яката и потегли по пътя към Южен Клапам.

Вълната от нововъведения почти не беше застигнала метрото. Стените, облицовани с плочки, бяха в кремавобежовото и бутилковозеленото на двайсети век, тунелите бяха непроменени, откакто са били прокарани два века по-рано, вентилаторите, които безрезултатно раздвижваха въздуха по пероните, бяха старовремски.

Обаче имаше проверка за сигурност: дълъг сводест тунел от искрящобяла пластмаса, пазен от въоръжени наемни ченгета и наблюдаван от пазачи в сиво.

Електронната карта за метрото на Петрович се разбра с четеца на въртящата се врата, където той изчака на опашка, за да мине. Устройството мигна в зелено, нещо изщрака, той побутна вратата и влезе. След това покрай скенера, който видя всичко, прозря през всичко, измери го и го разчерта в три измерения, за да съпостави изображенията, които получи, с базата данни за опасни оръжия и забранена техника.