Саймън Мордън - Теории за полета

Тя не се беше върнала.

Ако имаше някой, който винаги би изпълнил обещанието си, то това беше тя. Би преместила небето и земята, за да го направи. Би се била с яростта на демон и с уменията на воин. И все пак Маделин Петрович беше смъртна.

Може би беше очаквал, че ще може да усети смъртта й - да се почувства все едно са му изтръгнали сърцето и са го стъпкали в прахта. Ала в края на краищата изобщо не беше разбрал, че се е случило. Беше зает за върши други неща, които сега му се струваха празни и безсмислени. Смяташе, че всичко ще бъде както обикновено - тя ще бъде силна, ще поведе бойците си, ще оцелее и после ще се прибере вкъщи при него.

Петрович седна на колата. Седна и отпусна глава върху дланите си.

[В историята, която току-що ти разказаха, има някои несъответствия. Да ти ги обясня ли?]

- Да.

[Казват, че Маделин е напуснала това място преди три часа. Ако допуснем плюс-минус половин час възможна грешка...]

Няма нужда да ми обясняваш подробно. Просто ми кажи.

[Охраната на ИВМ е евакуирала летище Лондон Сити в два часа и седемнайсет минути, което означава, че Маделин е имала повече от достатъчно време да стигне дотам, преди те да са си тръгнали. Сегашното ти местоположение е загубило радиовръзка в дванайсет и трийсет и пет, но малко по-нататък на юг е имало връзка до два и трийсет и едно, когато Външните са унищожили електрическата подстанция.]

- Просто ми кажи.

[Когато Маделин и ефрейтор Андерссън са тръгнали оттук, околните територии са били предимно под контрола на Външните, но Норт Съркюлър все още е била безо-пасна. Външните са превзели изцяло Манър Парк едва след като съпругата ти е преминала през него. Нищо не е могло да попречи на двамата с Андерссън да достигнат крайната си цел или да изпратят съобщение, след като са се озовали в район с радиовръзка. Те не са направили нито едното, нито другото.]

- И какво от това? Какво искаш да кажеш?

[Че нещо им е попречило да изпълнят мисията си. Че тя може да не е мъртва.]

– И какво, на хуй, й се е случило тогава? – Той рязко вдигна глава. Бойците на ИВМ го бяха наобиколили. Също като него и те изглеждаха капнали от умора.

– Много съжаляваме – каза жената, – но бихме искали да се махнем оттук, преди Външните да са се върнали.

- Няма да се върнат - отвърна Валентина, която седеше върху колата, поставила калашника на коленете си. - Победени са. Бягат като нашибани с камшик кучета. Освен това вие просто няма къде да отидете. Всички мостове над реката ги няма, унищожени са от ЕОС. Вашите командири ви изоставиха.

- Тогава кой командва?

Валентина скочи на земята и преметна автомата през рамо.

- Той. Той организира защитата на Метрозоната. Той поведе войната. Той я спечели. Така че ако трябва да рапортувате пред някого, то това е Самуил Петрович. Той ви спаси и вие му дължите живота си.

- Достатъчно, Валентина. Достатъчно.

- Това е истината.

- Тя е изчезнала. Никой не знае къде. Заминала е заедно с един мъж, който смята, че на нея ще й е по-добре с него, отколкото с мен, и двамата са изчезнали. - Петрович се взря в ръцете си. Състоянието им би трябвало да му причинява разтърсваща болка, но той я блокираше по същия начин, както блокираше остатъците от очите си. Оказа се, че нищо не беше успяло да го подготви достатъчно за чувствата, които го терзаеха. Не съществуваше софтуерен хак, който да може да използва. - Вървете си. Всичките. Майорът ще ви откара обратно в централните зони. Сами решавайте какво ще правите по-нататък.

- А ти какво ще правиш? - Валентина не беше помръднала от мястото си.

Ще я търся. Няма да спра да я търся, докато не я намеря.

[Люси иска да говори с теб.]

- Важно ли е?

[Да.]

Петрович притисна длани към слепоочията си и натисна силно, докато не я почувства.

- Люси?

- Сам? Сам...

Петрович се изправи рязко.

- Какво не е наред?

Последва звук, който би могъл да е резултат от пляс-ване с длан по лице. Миг по-късно определено последва стон.

- Какво не е наред ли? - разнесе се глас. - Аз съм онова, което не е наред.

- Чёрт. Соренсън.

- Предполагам че това... това нещо е важно за теб. - Гласът й звучеше напрегнато, сякаш едва успяваше да се контролира. - Ще я нараня много, много лошо и ще продължа, докато ти не ме спреш. А ти ще се опиташ, нали? Знаеш как. По същия начин, по който спря брат ми.

Петрович бавно се изправи. Локализира местоположението на телефона, който тя използваше, и нареди на една автоматична кола да дойде да го вземе.

Само допреди малко бъдещето беше неясно и несигурно. Сега вече знаеше какво трябва да направи. Може би дори беше благодарен на Соренсън за това, че успя да отвлече вниманието му. От доста време не беше изпитвал такъв гняв. Чак от смъртта на Чейн. Поне от няколко дни.