Саймън Мордън - Теории за полета

Танкът изтрака и се спря и Петрович скочи на пътя, стискайки здраво автомата в ръка. Той отиде до барикадата, но защитниците продължаваха да мълчат и да оглеждат предпазливо него и Валентина.

- Вие с кого сте? - дочу се нечий глас.

Петрович извади изсъхналите хартиени тампони от ушите си и метна втвърдените бучки зад гърба си.

- С кого сме? - Петрович се обърна към масивния танк. - Ёбаный стос, да не мислите, че наемаме тия неща почасово? С кого мислите, че сме?

- Има маркировката на ЕОС, но никой от вас двамата не е от тях.

Петрович погледна към гърдите си. По работния гащеризон на Ошикора шареха като паяци точиците на лазерни прицели. Може би щеше да се притесни, ако милицията все още разполагаше с някакви муниции.

- Търся сержант Маделин Петрович. Мислех, че е тук.

- А вие кой сте? И какво сте направили със себе си, по дяволите?

- Аз съм съпругът ?. - Той изчака, пропускайки отговора на втория въпрос. Гласовете зад барикадата започнаха да си мърморят нещо.

- Не знам. Някак си предполагах, че те ще искат да бъдат спасени. И къде, на хуй, е Мади? - Беше му дошло до гуша, затова надигна глас: - Мади?

Мади?

- Няма я.

Петрович хвърли калашника на Валентина и започна да се прехвърля през преобърнатите коли. Някой извади лошия късмет да му се изпречи на пътя - Петрович го хвана с едната си ръка за гърлото и го метна по гръб върху тавана на една кола.

Докато продължаваше да го стиска, успя да види що за човек е този, когото бавно задушаваше. Хлапе, не по-възрастно от самия него - или поне такъв вид имаше, - от чиято бронежилетка изтичаше защитен гел от поне десетина места, а в пригладената му назад коса се виждаше дълбока отворена рана,покрита със засъхнала кръв. Умираше си от страх и се беше чувствало така почти през целия ден. За капак на всичко го беше нападнал слепец.

Но никой не се опита да отмести нападателя. Седмината оцелели бяха твърде изтощени, твърде изненадани, за да реагират. Петрович имаше на разположение достатъчно време, за да размисли върху собствената си лудост и да отпусне захвата си.

Милиционерът пухна на земята, притискайки ръце към гърлото си.

- Извинявай. - Той би трябвало да го разбере. - Къде е тя?

Когато се обърна, Петрович видя редицата трупове, която бе пропуснал да забележи от небето - безформени издутини, покрити с грапав брезент. Огледа ги, преценявайки височината и структурата им. Трудно му беше да прецени и знаеше, че има само един начин да бъде сигурен.

- Тя не е тук.

Хлапето, което едва не беше убил, бе успяло да възстанови гласа си.

- Но е била тук. - Петрович продължаваше да се взира в неподвижните фигури под общия саван.

- Замина с Андерссън. Да доведат помощ.

- Кога?

- Преди около три часа.

Петрович се опита да намести очилата си. Прокара покрития си със струпеи пръст по превръзките и осъзна колко различно изглежда. Нямаше причина да му вярват, камо ли да го разпознаят.

Заговори му нечий друг глас; ниска жена с квадратно лице и светли, трескави очи, които се взираха изпод солидния ръб на каската.

- Радиостанциите вече не работят. Нито телефоните ни. Намирахме се точно на фронтовата линия и не знаехме какво да правим. Сержантът каза, че трябва да останем, защото заповедите ни са такива.

Заткнись! Просто искам да знам къде е тя!

- Изостави ни. Каза, че ще се върне. - Жената беше притискала винтовката към бронираните си гърди така, сякаш това бе последният й контакт със света на здравия разум. Сега я захвърли с презрение на земята. - Това се случи преди цели три шибани часа. Тя ни изостави.

Петрович също изпитваше непоносима болка.

- Какво каза, преди двамата с Андерссън да тръгнат? И Андерссън? Защо с него? - Той си спомни мъжа и какво удоволствие бе изпитал, когато заби коляно в неговите яйца. - Защо ще ходи където и да било с него?

- Той каза, че знае къде има склад с тежка артилерия. Собственост на ИВМ, с тяхна охрана. Чинът му не бил достатъчно висок, за да им нареди да му предадат всичко и да тръгнат с него. Но сержантът можеше да го направи.

- И после така и не се върнаха.

- Така и не се върнаха. - Гневът, че е била изоставена, постепенно утихваше. Сега вече беше в безопасност и казваше на съпруга на нейния взводен командир, че има голяма вероятност той вече да е вдовец.

- Знаеш ли накъде заминаха?

Тя го погледна безпомощно и се обърна към другарите си за помощ.

- Към летището - рече някой. - Мисля, че беше летище Лондон Сити.

В това имаше логика. Ако самият той стоеше на барикадата, щеше да вижда летището - точно на завоя на реката, където някога се бяха намирали доковете. По-малко от пет километра. Половин час пеша. Тя знаеше как да подкара кола, като даде жиците на късо - Петрович я беше научил, - а на летището имаше автомобили, които би могла да използва. Пожарни коли дори.