Саймън Мордън - Теории за полета

Той не ме иска тук, нали?

- Няма значение какво иска той. - Петрович огледа принадлежностите си. Играчката все още се намираше на безопасно място в джоба му, пистолетът и ножът бяха в другия, а бутилката в третия. - Единственото, което има значение сега, е, че си с мен.

Докато Петрович тичаше, пред очите му отново започна да тече текст. Тъкмо прекосяваха линията по един боядисан в сиво мост с високи стени, върху които беше монтирана още по-висока мрежа в опит да бъде предотвратено хвърлянето на предмети върху релсите.

Отдолу имаше Външни, но те не можеха да ги видят. Близостта им караше сърцето му да работи малко по-бързо, караше го да стъпва малко по-предпазливо.

Беше съсредоточил вниманието си върху думите, които изскачаха пред очите му.

[Номинираната за Нобелова награда доктор Епифани Еканоби е арестувана при опит да премине незаконно от САЩ в Мексико. Източник от специалните служби окачестви Еканоби като „заслужаваща внимание терористична заплаха".]

- Чёрт возми - изръмжа той.

[Тя е била задържана в местния шерифски офис до пристигането на служители от Лос Анджелис.]

Петрович усети, че неволно е свил юмруци.

- Ако дори един косъм падне от главата ?, аз ще...

[Каква вреда би могъл да им нанесеш?]

- Да им съсипя валутата. Да им затрия архивите. Да им прекъсна достъпа до сателитите. Да ги завлека над информационната бездна и да ги заплаша, че ще ги хвърля вътре.

[Тъй като най-вероятно аз ще съм този, който е способен да свърши тези неща, ще имам нужда от доста убеждаване, преди да се съглася. При това, в момента използвам част от ресурсите им, за да ти помогна: АНС6 доставя сателитните ти образи.]

- Нямах предвид точно в момента; сега сме заети. По-късно ще е идеално.

[Относно дигиталната Гринуич. Освен ако петнайсетина минути, карта - не мога да я поддържам след 16,56 по Външните не останат абсолютно неподвижни за докато едната наблюдателна платформа се скрие зад хоризонта, а следващата се издигне достатъчно високо, за да поеме излъчването, всички данни ще бъдат изгубени.]

ИИ добави услужливо:

[Само малко повече от пет часа.]

- Мога да пълзя на четири крака и пак ще успея да стигна до Уест Хам за час. - Той се обърна, върна се няколко крачки назад, допря пръст до устните си и посочи надолу по пътя.

[Колко жалко, че доктор Еканоби е била заловена. Но успях да идентифицирам частта на ИВМ, към която е прикрепена съпругата ти - тя се намира на север от Уест Хам, на Норт Съркюлър. Заели са отбранителна позиция на една по-издигната част от пътя.]

- Но накрая няма ли да ги обградят напълно?

[Има още един отряд на ИВМ, който отстъпва с бой към Улидж. Очевидно тактиката им е да използват една група за отклоняване на вниманието, докато останалите бягат, сравнително незасегнати, след хилядите бежанци, напускащи града.]

- Значи тя е примамка.

[Да.]

- Има ли план да ги измъкнат оттам?

[Не.]

- Няма да я изоставя.

[Животът ти има много по-голямо значение за човешката цивилизация, отколкото безсмислената ти саможертва заради една жена, която дори не можеш да кажеш, че обичаш. Ако се опиташ да я спасиш, ще умреш.]

- Аха. Сигурен ли си в това?

[Момичето Люси също ще умре.]

- Заткнись на хуй. Ще намеря изход от тази ситуация. Само трябва да го измисля.

Дигата постепенно започна да се спуска надолу и след няколко крачки те се изравниха с къщите. Преминаха бързо под една масивна бетонна структура, по която влаковете стигаха до Финчли Роуд, и продължиха да се спускат надолу. Земята започна да се издига от двете им страни и отпред, релсите се умножиха и се разделиха наляво и надясно - след като прекосеше станцията Финчли край различни платформи, всяко снопче релси минаваше под хълма на Хампстед Хийт. Този път тунелът не беше къс.

Петрович забави ход и изчака останалите да го настигнат. Миямото не изоставаше много, но усилията, които полагаше, бяха достатъчни, за да го откажат от всякакви разговори - и Петрович беше благодарен за това, тъй като ИИ му даваше достатъчно поводи за притеснения. Обаче Люси изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята. Тя беше бледа, трепереше и като че ли изпитваше болка всеки път, която се опита да си поеме дъх.

Навярно можеха да изминат следващия един километър, тъй като пътят се намираше изцяло под земята.

- Ще влезем там - започна той, но думите му бяха заглушени от пронизителното свистене на артилерия.

Снарядите дойдоха от юг, прелетяха над главите им и се взривиха с гръмотевичен трясък няколко улици по-нататък. Във въздуха се разхвърчаха отломки и прахта започна да се наслоява в мръсни облаци.