Саймън Мордън - Теории за полета

- Имаш ли маратонки?

Тя носеше черни обувки с танк подметка. Сигурно ходеше в добро училище -черни обувки, черни чорапогащи, черна пола, бяла риза, сако с емблема на джобчето. Вратовръзка, за бога.

- Д-да. - Момичето посочи гардероба. Сви се от страх, когато продължителният, протяжен плач отвън премина в нисък, хриплив стон.

- Обуй ги - каза Петрович.

Размазаната й фигура кимна. Тя отиде до гардероба и извади оттам най-белите маратонки, които беше виждал в живота си.

- Чёрт. - Той си сложи отново очилата. Червените точки, които представляваха групичката отвън, се изтегляха обратно към моста и той погледна за всеки случай през прозореца, за да се убеди в това. Видя гърбовете им, докато се отдалечаваха по пътя.

Люси вече беше обула маратонките си и стоеше до вратата. Отвори уста да каже нещо, но Петрович я изпревари.

- Недей - каза той, - не ми благодари нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

- Но...

- Просто недей. - Той мина покрай нея и слезе в кухнята. Напълни три малки бутилки с вода, подхвърли една на Миямото и една на Люси. Тя успя да я улови.

Миямото погледна първо към момичето, после към Петрович и присви очи.

- Ти каза.

- Пасть забей! Разполагаме най-много с пет минути, за да стигнем до следващата линия на север. - Той бръкна в джоба на шинела и извади ножа на Люси. Подаде й го с дръжката напред. Тя се поколеба и Петрович изръмжа. - Знаеш какво да правиш с него, нали?

- Да. - Тя го взе от ръцете му и се зачуди къде да го сложи. Накрая дръпна колана на плисираната си пола и пъхна ножа до хълбока си.

- Трябва да тръгваме. През входната врата.

Тримата слязоха във фоайето. Петрович дръпна резето и отвори вратата. Вътре нахлу звукът от пиукането, бибиткането и звънтенето на алармите. Той си пое дълбоко дъх и се затича.

Външните бяха поели надясно. Те тръгнаха наляво, по-надалеч от сцената на катастрофата и уголемяващите се локви кръв. Тичаха приведени, за да не се виждат главите им над колите.

Прекосиха пътя бързо, плъзгайки се по земята като носени от вятъра листа, после свиха в една странична уличка. Петрович се изправи и погледна назад. Люси тичаше зад него и безумно биещите й на очи обувки проб-лясваха като предупредителни сигнали на подплашен елен ( Когато елените са подплашени и побягнат, те вдигат опашката си, която е бяла отдолу, за да предупредят останалите елени от стадото). Следваше я Миямото, който бе толкова близо, че ако се наложеше, можеше да допре длан върху гърба й и да я бутне напред.

Пътят зави към станцията. Най-близките Външни се намираха на края на Уилсдън Грийн и се спускаха по хълма. На по-малко от километър от тях. Нищо и никакво разстояние.

Използвайки картата като пътеводител, бегълците изтичаха в частен паркинг, граничещ с линията. Висока ограда от бетонени плочи блокираше пътя им. Петрович приклекна до стената и сви дланите си в шепа между коленете.

Люси отново застина неподвижно, без да знае какво да прави. Миямото притича покрай нея и без да нарушава ритъма си, стъпи върху ръцете на Петрович.

Той го подхвърли към ръба на стената, японецът прехвърли крак през нея сръчно, като гимнастик, и я възседна.

- Затичай се - каза Петрович - и скочи. - Миямото се наведе и й протегна ръка.

Люси отстъпи две крачки назад и се затича. През повечето време очите й като че ли бяха затворени, но тя успя да скочи в правилния момент.

Миямото я хвана за лакътя и с изкривено от усилието лице я издърпа догоре. Момичето се олюля за миг, след което скочи от другата страна.

Петрович също се засили и подпря краката си на стената, увиснал на китката на Миямото. Двамата се спогледаха за миг и Петрович установи, че е напълно нес-пособен да разчете изражението на японеца.

- Извинявай - каза той. - Трябваше да я вземем.

- Искаш да кажеш, че ти трябваше да я вземеш.

- Да, точно това исках да кажа.

Петрович се захвана с лакът за ръба на стената и пусна ръката на Миямото, за да се захване и с другия. Издърпа се нагоре, преглъщайки болката, после погледна от другата страна. Люси го наблюдаваше от обрасъл с груба трева насип и отпиваше от бутилката си. Вече беше мръсна и разчорлена, а чорапогащите й бяха скъсани на коленете.

Петрович прехвърли тялото си през стената и увис-на на пръстите на ръцете си. После падна, изправи се и изтупа шинела си.

- Как да ти викам? - попита го Люси.

- Както ти харесва. Сам, предполагам.

Миямото скочи от високото и се приземи меко до него.

- Сега накъде?

Петрович посочи на североизток и без да каже нито дума повече, Миямото се затича към релсите.