Саймън Мордън - Теории за полета

- Ч-четиринайсет.

- Добре. Не знам колко ти е развинтено въображението, но точно в този момент едва ли би искала да надникнеш в моята глава.

Тя трепереше неконтролируемо и Петрович беше повече от сигурен, че едва ли ще издаде звук, по-силен от тихичко писукане.

- Защо си още тук? Всички останали заминаха на юг и ти би трябвало да си с тях.

- Р-родителите ми. Те ме извикаха. Казаха ми да стоя тук. Казаха, че ще дойдат да ме вземат. - Пръстите й се свиха около дръжката на ножа, а побелелите й кокалчета изпъкнаха на фона на черната й униформа. - Няма, нали? Да дойдат да ме вземат, имам предвид.

- Не. Не, няма. - Петрович протегна краката си и изпъна пръстите им. - Не знам какво са си мислили - трябвало е да ти кажат да бягаш. Трябвало е направо да побегнеш.

- Но те ми казаха.

- Сбъркали са.

- Ти си стигнал дотук, нали? - За пръв път брадичката й се повдигна. Петрович побутна нагоре очилата си.

- Аз не съм майка ти или баща ти. Имам пистолет, телохранител и много добра представа за местоположението на всеки един Външен. Освен ако майка ти не е от Специалните части или баща ти не притежава хеликоптер, скоро едва ли ще видиш друго приятелско лице, освен моето.

- Какво да правя сега? - попита тя.

- Не знам - отвърна Петрович. - Още отпреди да се появим, ти вече си била изгубила всичките си възможности.

Той понечи да се изправи, но дори това леко движение я накара да се хвърли към ваната. Петрович се беше схванал, най-зле бяха прасците му. Той ги раздвижи един по един, след което разтръска краката си.

- Сериозно. Какво да правя?

- Люси, аз... - Той отново седна, този път на тоалетната чиния, за да не се налага да я гледа. - Не съм дошъл тук да те спасявам. Миямото също не е тук, за да те спаси - той трябва да дойде с мен поради причини, които са твърде сложни за обяснение. Трябва да намеря съпругата си и да я предупредя, че един симпатичен офицер от разузнаването на ИВМ, с който се срещнахме вчера, е агент на ЦРУ и като такъв е виновен за убийствата на няколко мои приятели и за малко да убие мен. Два пъти. Почти през цялото време ще се придвижваме по улици, които са контролирани от Външните, и засега шансовете ни да успеем са едно към сто хиляди. - Той си пое дълбоко дъх. - В каквато и каша да си попаднала, аз не мога да те измъкна от нея.

Тя изпусна ножа от ръката си и изхълца. Само веднъж. Отиде с олюляваща се походка до вратата и я отвори. Излезе навън и я затвори тихо след себе си, оставяйки Петрович да се чувства като пълно говно.

Външните от картата му се групираха в северния край на моста, минаващ над железопътната линия. Петрович предположи, че след няколко минути ще го прекосят и той официално ще се окаже на вражеска територия. Почти беше настъпил моментът да се изнасят оттук.

Ножът на Люси се беше забил в корковата настилка на пода. Петрович го издърпа и го повъртя в ръцете си. Липсата на предпазител го правеше оръжие, което може да се използва само в краен случай, но можеше да се каже, че сега е точно такъв момент. Петрович го уви в кухненската кърпа заедно с ножа, който беше взел от дървената стойка, и ги пъхна в джоба на шинела си.

След това слезе по стълбите и отиде в кухнята, където Миямото пиеше вода от чаша.

- Не можем да я вземем с нас - каза той.

- Обясних й го - отвърна Петрович. Взе кутията със стопления портокалов сок и я отвори. - Като се има предвид, че я обричаме на сигурна смърт или нещо по-лошо, тя го прие учудващо добре.

- Вземеш ли я, никога няма да изпълниш мисията си. Тя просто... няма късмет.

Петрович изгълта половината сок.

- Да.

- Много е млада - отбеляза Миямото.

- Без никакви полезни умения или познания. Краката й - видя ли краката ??

- Като две съчки.

- А коленете й са като ёбаные топчета памук. - Петрович започна да обикаля из кухнята, да отваря шкафовете, да рови из тях и да ги затваря отново. - Няма да издържи на темпото ни.

- Няма. Не мога да си представя, че през краткия си живот е тичала заради нещо друго, освен за да не изпусне автобуса. - Миямото стана от стола и отново си напълни чашата.

Токът спря. Дисплеят на микровълновата печка примигна и угасна, моторът на хладилника спря да мърмори, дори стенният часовник замря. Във всяка къща в района, включително и тази, в която се намираха те, се включиха домашните аларми.

Пищенето им беше оглушително, каквото трябваше и да бъде - точната честота, която да ти задълбае в черепа.

Миямото остави чашата си на масата и излезе в коридора. След няколко секунди какофонията в къщата рязко секна. Навън продължаваше да се носи вой, но вече беше доста по-поносим.