Саймън Мордън - Теории за полета

[Има хора на линията. Изглежда, са пияни и въоръжени с примитивни оръжия. Бият се помежду си.]

Струйка солена пот погъделичка бузата на Петрович и той я избърса със замах. Следващата станция се намираше точно от другата страна на двата моста, които минаваха в дъга над линията. Оцветени в червено фигури се движеха в бавен, сложен танц между масивните бетонени колони.

- Имаме компания - рече Петрович. Той бръкна в джоба си и извади пистолета на Миямото - който вече беше негов. - Шестима са. Ако не им обърнем внимание, може би и те ще ни игнорират.

Този път аватарът ги изчака - не че имаше нужда да го прави. Присъствието му не подсказваше по никакъв начин накъде е насочено вниманието му. Можеше да е навсякъде, макар и не съвсем.

Той се бе облегнал със скръстени ръце на стената на изписания с графити тунел, показвайки ясно, че наблюдава внимателно и иска да се учи.

Двамата се приближиха до мъжете и ситуацията се разреши от само себе си: тя не представляваше точно пиянска свада. Не съвсем.

Определено имаше алкохол, който добавяше неоправдано перчене към коктейла от страх и самота. Никой от участниците не можеше да бъде определен като възрастен, но едно от хлапетата със сигурност беше доста по-малко - то беше облечено по различен начин, държеше се по различен начин и съдейки по извиканите от него предупреждения, говореше различно.

Петима от групичката бяха подивели младежи, облечени в стрийт фешън стил, стиснали остри ножове, отмъкнати от кухните и кутиите с инструменти; другият беше облечен с кърпени дрехи втора ръка, боядисани в червеникавожълт цвят. Косата му беше изсветляла от слънцето, кожата му бе помургавяла от вятъра и дъждовете. Ножът му имаше дълго и тънко смъртоносно острие, а обувките му бяха меки, безформени.

- Той е... - каза Миямото.

- Знам - отвърна Петрович. Тичането му постепенно премина в ход и той вдигна пистолета. - Ей, вие. Махайте се, на хуй, оттук, ако искате всичко да ви е наред.

Хлапетата от Метрозоната, които отдавна се бяха отучили да се подчиняват на заповеди, камо ли на добродушни съвети, го зяпнаха.

- Опитваш се да ни развалиш забавлението? - рече единият от тях.

- Хубаво. Залагам стотачка на Външния. - Петрович кимна на тийнейджъра със сивкаво-кафява коса. - Но гледайте да умрете по-бързо, че нямаме време.

- Той няма да ни убие, смотаняко. Дори няма да ни докосне. - Най-смелото хлапе тръгна към Петрович, поклащайки малкото си готварско сатърче.

Петрович го простреля в крака и хлапето запищя като момиче. То накуцваше и пищеше, ругаеше и плачеше - на Петрович чак му дожаля за него. Никак не е лесно да предизвикаш, да блъфираш и очакванията ти да не се сбъднат.

Всички се разбягаха още преди ехото от изстрела да заглъхне. Баластът скърцаше под краката им, а хлапето с пробития марков анцуг, по който се стичаше кръв, се опитваше трескаво да не изостава от другите, които го бяха зарязали.

- Бягайте - извика Петрович, - ти и другарчетата ти. Ако побързате, може и да успеете да прекосите Темза навреме.

Аватарът излезе от тунела и изръкопляска няколко пъти на Петрович.

[Уменията ти да обръщаш всяка ситуация в своя полза не спират да ме изумяват.]

- Радвам се да помогна - промърмори Петрович. После огледа Външното дете от главата до петите и хвана свободно пистолета в ръка. - Прибери ловджийския нож и можем да търгуваме.

Момчето имаше слабо лице с остри черти. Погледът му прескочи от дългото, тънко острие към матовия метал на пистолета в ръката на Петрович.

- Да търгуваме? - повтори то, но по начина, по който го каза, думата прозвуча като ругатня.

- Да. Разбирам, че може би нямаше нужда от мен, че сигурно щеше да ги нараниш всичките и да ги подгониш към дома като пребити собаки, но понякога стават и нещастни случаи. Подхлъзваш се, дръжката на ножа ти става хлъзгава от кръвта, някой от тях решава, че може да хвърли камък по главата ти. Само една грешка - и те се нахвърлят върху теб и те нарязват като свинско печено. Моят начин беше по-бърз и много по-сигурен.

Момчето премисли думите му и пъхна ножа в колана си.

- Ти върви. Аз вървя.

Петрович погледна към Миямото, който стоеше нап-регнато, поставил ръка върху дръжката на меча си.

- Спокойно, чуваш ли?

- Той е от Външната зона. При първия удобен случай ще те убие.

- Иска ми се да вярвам, че мотивите им са малко по-сложни от това. Прав ли съм, хлапе?

Ръката на момчето се плъзгаше към дръжката на щика и Петрович почувства нужда леко да повдигне дулото на пистолета. Може би щеше да се опита да го промуши. Пог-ледът в очите му предупреждаваше всички, проявяващи интерес към него, че е способен на крайно насилие.