Саймън Мордън - Теории за полета

- Какво друго ти трябва?

- Някакво изкривено парче метал, за да си направя кукичка. - Джобовете му бяха пълни с всякакви джунджурии, но нито една от тях нямаше да свърши работа.

Тя имаше тежък боен нож, който можеше и да свърши работа. Петрович го завърза с връвчицата по средата, точно под дръжката, и го хвърли.

Ножът падна в куфарчето, но когато той започна лекичко да дърпа връвта, се измъкна навън и се претърколи по пода.

Сервомоторите на оръжието изскърцаха и Петрович стисна зъби, подготвяйки се за неизбежния изстрел.

Такъв не последва и той бързо издърпа ножа обратно.

После опита отново, като внимаваше ръката му да не се подава извън стената. Мерникът му беше добър, но в куфарчето просто нямаше нищо, за което да се заклещи ножът.

- Така няма да стане - каза той, докато се приготвяше за третия опит.

- С това може и да се получи.

С едната си ръка тя придържаше ризата си на гърдите, а с другата му подаваше сутиена си.

Аз... не разбирам.

Банелите.

Петрович примигна и взе бялото сатенено бельо от ръката ?. Топлината му го накара да се изчерви. Валентина се извърна настрани, за да се закопчее, а той използва ножа ?, за да разреже подсиления шев.

Закриви като кука единия край на извитата метална тел, а в другия оформи ухо, използвайки върха на ножа като опора. Когато отново вдигна глава, Валентина вече се беше облякла.

- Благодаря - рече той.

- Така помагаш и на мен - отвърна тя. Когато Петрович й подаде останките от сутиена, тя просто махна с ръка. - Ще оцелея и без него. Дори и да се наложи да тичам.

Извитият навътре връх на куката се закачи в меката дунапренена вътрешност на куфарчето още от първия опит. Едно леко подръпване го накара да се забие още по-навътре, докато не закачи металната му външност.

Петрович бавно започна да го придърпва към себе си.

- Колко от нещата вътре ще се взривят, ако бъде улучен от някой и друг куршум?

- Достатъчно, за да не ти се наложи да се притесняваш колко са сериозни раните ти.

- Да. Ясно. Ще отстъпиш ли назад?

- Няма значение - отвърна тя. - Все тая къде ще застана.

Отне му пет минути да прекара куфарчето покрай отворената врата. Воят на сервомоторите веднага го предупреждаваше кога е започнал да дърпа прекалено силно.

- Ёбаный стос. - Петрович раздвижи пръстите си и всичките изпукаха, с изключение на изкуствения.

Валентина откачи кукичката от куфарчето и развърза връзките за обувки на Петрович. Подаде му ги и той се захвана с трудоемката задача отново да ги наниже през десетината дупки на всеки ботуш.

- Искаш ли да взривя оръдието? - Тя си избра едно малко блокче пластичен експлозив.

- Какво имаш предвид - просто хвърляме бомбата вътре и се надяваме? Можеш ли да го унищожиш, без да подпалваш сградата, като се има предвид, че стаята е пълна с хартия?

- Не.

- В такъв случай - каза той, посочвайки към пода - защо не слезем на долния етаж? Ще се върнем с подходящата железария и няма да съсипем картотеката на Чейн.

Тя потропа с токче по дървените дъски на пода.

- Материалът не е добър за работа. Треските са непредсказуеми.

- Можеш ли да насочиш взрива надолу?

Валентина се разходи по пода, проверявайки различните места с леки подскоци.

- Тук - каза тя, заставайки в най-отдалечения ъгъл. - Доста по-твърдо е, по-вероятно е да се счупи, а не да се огъне. - После се върна за пластичния експлозив, който бе разточила във формата на дълъг, тънък червей.

Имаше цвета на марципан. Миришеше на масло.

- Няма да е много красиво. - Тя натъпка експлозива в един от процепите между дъските и бодна детонатора в стърчащия край. После опъна проводници до мястото, където Петрович довършваше нанизването на връзките си. -Трябва ми нещо, което да контролира експлозията и да я насочи в желаната от мен посока. Освен това се намираме много близко.

- Стига да може да ни измъкне от тази каша. - Той погледна към безформения труп на Григорий. - Ти, болван! Ти, мудак, ти пидорас. Умря за нищо!

- Просто се фукаше. Пред мен. Може би смяташе, че ще се впечатля. - Тя извади един акумулатор и затвори куфарчето. - Да ти изглеждам впечатлена?

- Не. Изглеждаш ми ядосана. - Петрович съблече шинела си и двамата се свиха край стената, завивайки се презглава с него.

- Запуши си ушите - прошепна му Валентина в тъмното. Тя носеше тапи за уши, а той не. Под шинела беше горещо, дъхът й пареше и по всичко личеше, че ще става още по-горещо.

Валентина допря проводниците до клемите на акумулатора.