Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Сър? – обади се Джошуа Мелдън-младши в нас­тъпилата тишина. – Брат ми работи в Геологическия топографски институт.

– Много добре, синко, но не е сега моментът.

– Той се намира в Колорадо. Те имат сеизмографи, сър. И аз мога да потвърдя самоличността му.

Аренд даде знак на Мелдън да се обади.

– Найнър-зулу – каза Макензи.

– Кодовете за изстрелване са потвърдени – каза мъжът от НОРАД и отдаде чест. – За мен беше чест да служа под ваше командване, сър.

– Дано и останалите изпълнят дълга си усърдно като теб, синко. – Екранът потъмня и беше залят от списъка с противоударни ракети, които се активираха. Макензи скръсти ръце, сякаш през цялото време бе знаел, че този ден ще настъпи, и цял живот се беше подготвял за него. – Благодаря ви, господа. Повече няма какво да се прави, така че всички сте свободни.

Никой от мъжете не помръдна от мястото си.

Мелдън нагласи микрофона си.

– Искам да говоря с доктор Джери Мелдън. Не ме интересува, че е на съвещание; обаждам се от Белия дом и въпросът е спешен.

Докато чакаше, той отново вдигна телефона, на който чакаше Петрович.

– Далеч ще стигнеш – каза му Петрович.

– Нали не съм закъснял много?

– Изобщо. Всичките ви бази вече ми принадлежат.

– Какво ще правиш с тях? С кодовете, имам предвид.

– Ще им се радвам, докато ги имам. В полунощ изтичат, така че имат доста кратък живот. Мислех си да ги публикувам в някои големи обществени форуми, да видя дали някой ще им се върже.

– Здрасти, Джош. К’во става?

Мелдън остави телефона до работната си станция. Гласът на брат му не беше на човек, който наблюдава приближаването на края на всичко.

– Джери, слушай ме много внимателно. Регистрирал ли си някакви ядрени експлозии в континенталните Съединени щати?

– Какво става, Джош? Да не си загазил нещо?

– Просто отговори на въпроса ми: да или не?

– Не! Твърдо не.

– А някъде другаде?

– Не гледаш ли новините? Разбира се, че ги гледаш. Защо ме питаш такива неща?

Мелдън стисна здраво очи.

– Джери, как се казва първото момиче, което целуна?

– Аз… не разбирам.

Мелдън преглътна с усилие и опита отново.

– Трети клас. Кого целуна в трети клас?

– Каза, че никога няма…

– Нямаш представа колко е важно, Джери. Искам да съм сигурен, че разговарям точно с теб. В момента ме зяпат остатъците от Съвета за национална безопасност, включително президентът. Кое момиче целуна в трети клас? Аз те хванах и ти ме накара да се закълна в живота на майка ни, че никога няма да те издам.

Ракетите бяха стигнали съвсем близко до Колорадо. Според правилата на играта, ако нанесяха удар, връзката щеше да прекъсне.

– Джери. Кое момиче?

– Знаеш много добре, че не беше мо…

Мелдън прекъсна връзката.

– Господин президент, Геологическият топографски институт не е засякъл нито една детонация никъде по света, с изключение на онази, предизвикана от нас.

Двата маркера се срещнаха при НОРАД. Той примигна и изчезна.

– Изстреляхме ли? – Аренд отиде бавно до бюрото, върху което се намираше работната станция на Мелдън, и вдигна слушалката. – Петрович, изстреляхме ли ракетите?

– Защо не ме пуснете по високоговорителя, адмирале?

– Не се нуждаете от мен, за да говорите по високоговорителя, нали? Никога не сте имали нужда. Все едно се намирате в тази стая заедно с нас.

Екраните примигнаха. Появи се изображение от вът­решността на ръждясал контейнер. Оттам ги гледаха няколко лица. Една тийнейджърка; две млади жени, едната много висока, с превръзка на отчасти обръснатата й глава, другата червенокоса, с бледа кожа и дръпнати сини очи, която гледаше войнствено и показа среден пръст на камерата; показа се друга жена с високи скули и надменно изражение на лицето, след което всички те излязоха навън. Виждаха се още контейнери, разпръснати безразборно, и докато камерата се клатеше и подскачаше в крачка с приносителя й, единственото, което американците виждаха, бяха твърда кафява кал и оловносиво облачно небе.

– Този град беше мой дом през последните няколко години. Лондонската Метрозона ме прие и ме подслони, след като избягах от всички лоши неща, които бях извършил. Тук станах никой – лесно за постигане. Но нещата малко се объркаха. Първо, Новият джихад на машините – подсъзнателните мечти на един изкуствен интелект, пренесени в реалността. Това и екипите на вашето ЦРУ направиха дупка в стената. През нея нахлуха Външните. Първоначално като струйка, след това като наводнение. Накрая се озовахме във война, която съвсем наскоро спечелихме. Сега сме изправени пред това: лъжи и увъртания, още смърт и унищожение, а накрая вие успяхте да направите онова, което армагедонистите не успяха – да взривите ядрена бомба в сърцето на Лондон.