Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Знаем, че ИИ е способен да се вмъква в командните и контролните структури – вече го е правил. „Небесен щит“ – всъщност всичките ни системи – може да са били компрометирани. Явно многото ни защитни протоколи не са се оказали достатъчна пречка. – Той сви безпомощно рамене и ръцете му затрепериха. – Направихме всичко, което беше по силите ни.

– Тогава ще затворим електронните ни граници. Рестартирайте „Небесен щит“.

– Всички доклади, които получавам, ми казват, че инфраструктурата до голяма степен или почти изцяло е заразена с модификация на вируса „Анархия“. Петрович казва, че ако отрежем ИИ, държавата ще фалира. И няма гаранция, че ще разполагаме с работещ компютър, който след това ще може да предава команди на „Небесен щит“. – О’Конъл говореше съвсем тихо и микрофоните едва улавяха гласа му. – Просто ей така. Всичко свърши.

Харис грабна телефона и включи отново звука.

– Ти… ти ни остави беззащитни.

– Как се чувстваш сега, копеле? Макензи не е сътворил сам оня абсурд. Не е нужно да страда сам. Пусни ме на високоговорителя.

– Ти ни убиваш. Не само Макензи, не само американския народ. Всички, навсякъде. Нали знаеш какво ще се случи сега?

– Да. Вие падате на колене и започвате да се молите на Майкъл. След всичката гадост, която го накарахте да преживее, това е най-малкото, което можете да нап­равите.

– Президентът ще нареди да изстреляме нашите ракети.

– Бихте могли. Не мислите ли, че е малко крайно?

Харис стискаше толкова силно телефона, че заплашваше да счупи пластмасата.

– Крайно? Нападат ни.

– Дали? Наистина ли?

Харис се поколеба, след което попита:

– Петрович, заплашени ли са Съединените щати с нападение?

– Ами какво да ви кажа. От една страна, може да засичате стотици ракети и хиляди бойни глави, които са се насочили право към вас. От друга страна, може да виждате онова, което ние искаме да видите.

– И как можем да направим разликата?

– Вече знаеш отговора на този въпрос, Харис. Натисни червения бутон и се моли на бога, в който вярваш, ракетите да изчезнат. Или можеш да ми позволиш да говоря с президента.

Харис прикри с шепа слушалката.

– Господин президент, Петрович намекна, че всичко това е симулация на ИИ и никакви ракети не са били изстреляни.

Звучеше като човек, на когото са предложили отмяна на присъдата в мига, в който му слагат въжето на врата. Дори се ухили.

– Тогава какво е това? – попита Макензи с мрачно изражение на лицето и посочи екраните пред себе си, които му показваха края на света. – Нима трябва да приемем за чиста монета думите на някакво си улично хлапе пред данните, които получаваме от нашите собствени сателити?

Усмивката на Харис се стопи. Той потърси подкрепа от О’Конъл, който щипеше носа си до побеляване.

– Възможно е… господин президент; китайците нямат причина да изстрелват ракети. Русия също. Европейският съюз – какво ще спечели от това? Не виждам смисъл. Да не ви пука, сър. Онова, което трябва да нап­равим, е абсолютно нищо.

– Нищо? Не успяхме да унищожим изкуствения интелект. Не успяхме да неутрализираме Петрович. Не успяхме да попречим на саботирането на „Небесен щит“. Провалихме се в защитата на собствената ни мрежа срещу вируси. Какво друго очаквате да не свърши правителството на Съединените американски щати?

– Той ни провокира. – Харис бутна телефона към Макензи и си изтърва нервите, разкъсван между ужаса и дълга. – Петрович си играе с нас. По дяволите, ами ако нищо от това не е истинско?

– Това ще ви струва двайсет долара, господин Харис. Ще ви ги удържа от последната ви заплата. Освобождавам ви от поста. – Макензи сплете пръсти, разкривайки червеникавокафявите петна по ръцете си, и погледна помощника си. – Моля, изведете бившия министър на отбраната от Кризисната стая.

Той гледаше невъзмутимо как Харис излиза от стаята под дулото на пистолет. Останалите присъстващи наблюдаваха случващото се с пребледнели лица.

– Очевидно е, че Петрович желае смъртта ни и ще направи или каже всичко, което може да ни накара да забавим изстрелването на ракетите, докато не се окажем в позиция да не можем да реагираме ефективно. Отказвам да се вслушвам в подобен съвет. Пътят нап­ред е ясен: ще действаме по учебник.

Един мъж, който държеше в ръката си куфарче, пристъпи до Макензи и го положи на масата. Отвори го и подаде на своя президент един твърд пластмасов правоъгълник с големината на пощенска картичка. Макензи размърда пръстите си и счупи пластмасата по предварително отбелязаните линии. Вътре имаше продълговат лист хартия, върху който беше отпечатана дълга поредица от цифри и букви.