Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Оставете я – каза Петрович. – Така или иначе, ще я изгубя.

Душът не беше нито горещ, нито студен, но поне водата беше в изобилие. Той не можеше да се измие сам и трябваше да се примири с помощта на санитар. Под душа от другата страна на палатката, скрита зад параван, се къпеше Маса.

Той си направи гаргара и изплю водата. Няколко пъти. Издуха си носа и се остави да му го промият с кислородна вода. Ушите му бяха почистени. Гъбите отидоха в друга жълта торбичка, но водата просто беше оставена да се изтече.

Отново го провериха с брояча, отбелязаха, че е в достатъчно добро състояние, и го пуснаха по-нататък. Следващият неизвестен медик му взе кръв – повече, отколкото Петрович смяташе, че е необходимо – и внимателно надписа шишенцето на ръка.

Дадоха му бяла болнична нощница, болнични чех­ли и червено одеяло. Последният в редицата повдигна едното крило на платнището и го избута навън.

В задната част на един микробус седеше някакъв мъж със зелени болнични дрехи. При него имаше включена електрическа кана. Той взе една чаша и я поклати.

– Чаша чай, сър?

Ако на Петрович му бяха останали някакви сълзи, той сигурно щеше да се разплаче.

– Кафе? Кажете ми, че имате кафе.

– Разбира се, сър.

Петрович изпи две поредни дози в една и съща чаша. Кафето беше горещо, силно, а вкусът му бе такъв, сякаш ангели танцуват в устата му. Той седна на задното стъпало на микробуса и към него се присъедини Маса, която скоро също се сдоби с питие.

– Те го направиха – каза тя.

– Знам. Направих каквото можах. И почти беше достатъчно. – Той сръбна малко от горещата напитка. – Можеше да е много по-зле.

– Как?

Тя изцеди вода от косата си и я остави да се стече по земята.

– Не изгубихме никого. Вярно, че сега имаме един ёбаный грамаден кратер и цял километър гадости, които се излъчват от него. Можем просто да наринем пръстта обратно в него и да я отъпчем, но хората не може да бъдат заменени. А и те пропуснаха. Пропуснаха Майкъл, пропуснаха и мен. Не успяха да постигнат нищо от онова, което искаха.

– Те използваха ядрена бомба, Сам.

– Да. Най-накрая допуснаха грешка. Твоите хора. – Той сви рамене. – Добре де, вече не са твои. Много са добри. Два пъти извадихме късмет, но това е първият път, когато наистина се прецакват. Имахме камери на кота нула. Имаме клипа как са застреляни двамата репортери и ако има нещо, което дори най-фанатичното журнале мрази, то това е някой нарочно да застреля друго журнале. Така че целият свят ни съчувства.

– Не ми трябва съчувствие – каза смело тя. – Искам отмъщение.

– О, ще си го получим. Но може би няма да изглежда така, както ти се иска на теб. – Той я погледна с единственото си око. – Готова ли си за това?

Необезпокоена от празната му очна ябълка, тя отвърна на погледа му.

– Какво смяташ да правиш?

Той се почеса по носа и се усмихна дяволито.

– Нещо... прекрасно.

Звънна телефон. Това беше древен уред, все още свързан чрез медна жица, и колкото и напреднала да беше технологията, закачена към него, самият телефон си беше останал непроменен от трийсет години.

Той беше монтиран, за да предотвратява войни. Това беше единствената му цел и поне що се отнася до потенциалните воюващи страни, тя беше изпълнена. Поне досега.

Един мъж – нисш служител, чиято длъжностна характеристика включваше осигуряването на всички необходими неща за важните хора – беше съвсем сам в стаята, когато телефонът иззвъня. За миг човекът изпадна в паника и извика за помощ, преди да се вземе в ръце, да вдигне слушалката и да я притисне към ухото си.

– Ало?

– Аха, ти не си президентът Макензи.

– Не, сър. Казвам се Армстронг. Джо Армстронг.

– Добре, Армстронгджоармстронг. Аз съм Самуил Петрович и твоят шеф току-що взриви ядрена бомба в моя град. Ако кажа, че съм просто малко разочарован от това, ще бъде меко казано, но някак си ми се струва, че твоят президент хич даже не му пука за това. Ала за негов лош късмет аз си поставих за цел в живота да го накарам да му запука. И така, Джо – ти си доста изпълнителен тип, нали? Мога да ти се доверя, че ще предадеш едно съобщение. Ще го направиш ли за мен, Джо?

– Да. – Армстронг имаше проблеми с дишането. – Мога да го направя.

– Съобщението е следното: искам да разговарям с Макензи и няма да си отида, докато това не стане.

Петрович чу как слушалката бе оставена на масата. Не се и съмняваше, че тя е направена от солидно скъпо дърво, полирано до блясък и чинно подредено.