Саймън Мордън - Степени на свобода.

[Има сложни, неизвестни променливи…]

– Искам предположение. И приблизителни изчисления за щетите и концентрацията на радиоактивен прах. Бих го направил и сам, но съм малко зает с опити да остана жив.

Нямаха кола, камион, нищо. Трябваше да се придвижват пеша или да останат тук.

[Тръгнете на север или на запад. До петстотин метра от кота нула има голяма вероятност за пълно разрушаване на всички сгради, неподсигурени срещу земетресение. Заразяването е възможно – определям вероятност от петдесет процента – но ако облакът от експлозията достигне повърхността, ще доведе до взрив и топлинни увреждания. Радиоактивният прах ще се разпространи на юг и изток над Метрозоната, концентрацията му ще е смъртоносна, след четирийсет и осем часа ще спадне под смъртоносната.]

– Чёрт . Предупреди Метрозоната. Бий тревога.

Той смътно усещаше, че се препъва, пада и продължава да тича, подкрепян от двете страни. Насочваха се към Бъркли Скуеър. По пътя тропаха ботуши, но никой не говореше. Всички пазеха дъха си за нещо по-важно.

От другата страна на реката завиха старите сирени, звукът им се извисяваше и затихваше, всявайки студен, корав ужас в сърцата им.

Беше минал почти половин час, откакто прекатурената камера беше записала отдалечаващите се фигури на мъжете. Почти. Оставаха по-малко от две минути.

Естествено – те бяха заредили бомбата отвън, бяха вкарали кодовете си, бяха ги сверили с главнокомандващия, бяха нагласили таймера. Трийсет минути, за да стигнат до мястото, да се справят с неочакваните спънки, да поставят бомбата колкото се може по-близо до проклятието, наречено Майкъл – и да открият, че могат да влязат в стаята с квантовия компютър, да осъзнаят, че току-що са сложили пълнител с патрони в машината, но въпреки това трябва да се състезават с часовника, който бавно отброява и няма как да бъде спрян, прикрепеният към малка ядрена бомба часовник, който щеше да я взриви, когато броячът стигне до нула.

Беше неизбежно.

Той си ги представи как стоят в тъмната стая и единствената им компания са самите те и проблясващите екрани на китките им. И гнусната бомба, чийто брояч проб­лясва, отброявайки минутите до края на живота им.

Петрович се радваше, че там се намираха те, а не той, макар че собствените му дробове горяха така, сякаш бяха пълни с киселина, всеки мускул се гърчеше в агония, всяка стъпка изискваше огромни усилия, всеки миг бе истинско мъчение. Той беше жив и ако успееше да се отдалечи достатъчно от кота нула, щеше да остане жив.

Не като тях. Изобщо не като тях.

Тъкмо бяха стигнали до другия край на Бъркли Скуеър – овал от мъртви дървета и изсъхнала трева – когато Петрович усети първите признаци. Очите му се напълниха с бял шум, а компютърът, на който разчиташе за ориентирането си, запелтечи.

Внезапно сковаване го откъсна от хватката на жените, които го носеха, и той падна. Докато се свличаше, ударната вълна, която се носеше по земята, се сблъска с него. Силно. Той изведнъж се озова във въздуха и безумен шум изпълни ушите му.

Зрението му се проясни. Лежеше по гръб, с лице към пътя, по който бяха дошли, и към него се носеше вълна от пътна настилка, бетон и почва. Пътят се гънеше така, сякаш беше морска повърхност, а сградите се олюляваха като кораби, хванали прилива.

Докато се издигаха, те скърцаха и пищяха – но оставаха сравнително здрави. Когато гребенът на вълната премина под тях и земята отново започна да се сляга, по фасадите им пробягаха пукнатини; покривите продължаваха да се надигат, докато зидарията под тях започна да се разделя покрай пукнатините. Пръскаха се прозорци, тухлите под хоросана се чупеха, пукаха се каменните плочи.

Вълната удари Петрович и той отново се озова във въздуха. Сградите, които се намираха зад него, в началото на площада, започнаха да се накланят и да се срутват.

По улиците премина цяла влакова композиция от ударни вълни и над подземната стая, прикрит донякъде от гъстия облак прах от сринатия град, се надигна огромен черен купол от подземни скали. Външните му граници бяха белязани от парчета асфалт, улични лампи, бетонни и пластмасови плочи и ярък, пъстър килим.

Огромната издутина заплашваше да се взриви, да изригне огнена топка във висините и да посипе навсякъде с радиоактивен прах, който сигурно щеше да бъде подхванат от вятъра и щеше да затъмни още повече небето. През воала от отломки проблясваха едва сдържани оранжеви пламъци.