Саймън Мордън - Степени на свобода.

Тя остана известно време там, подклаждана отвътре от нажежения до бяло облак, като се опитваше да се откъсне от земята, напук на гравитацията.

После започна да се свива – огънят, който я поддържаше, постепенно гаснеше, превръщайки се от яростна светлина в тлеещи въглени. Докато спадаше, се разрази нова буря от прах, която връхлетя разпадащите се сгради, пробивайки стени и прозорци.

Когато стигна до Петрович, силата й вече се равняваше на силен шамар по лицето и продължаваше да отслабва. Хоризонтът зад гърба му не се виждаше изобщо. Въздухът стана матов. Шумът от цепене, пропукване и срутване постепенно утихна, като накрая се снижи до такова ниво, че вече можеше да се чуят викове, кашлици и звуци от повръщане.

Той не можеше да говори. Устата му, суха като пустиня, като че ли беше застинала полуотворена. Почти не можеше да вижда; очните му ябълки бяха хлътнали и дращеха, сълзите му бяха свършили. Той примигна и усещането беше такова, сякаш се опитваше да отмести огромни камъни. Носът и ушите му бяха запушени, а дробовете му се гърчеха при опитите му да диша.

Освен това нямаше връзка – не само сигнал, а и приз­наци за сигнал.

От лявата му страна стоеше мъж, един от доброволците на Валентина, който бавно се надигна на ръце и колене. Устата му беше пълна с кръв, която се стичаше на ручейчета през пепелявобелия прах, полепнал по кожата му. Погледът му беше безумен и объркан.

Петрович успя да сътвори достатъчно слюнка, за да прочисти устата си.

– Пиздец .

Той се огледа, взирайки се в мъглата. Във въздуха танцуваха сенки, които се разширяваха и изтъняваха под поривите на вятъра.

– Сам? Сам!

– Насам – успя да изграчи той, преди гърлото да го стегне и той да се разкашля достатъчно силно, за да счупи ребрата си.

Маделин се приближи, залитайки, и седна на хълбок на земята до него. Всяко движение вдигаше допълнителен облак прах във въздуха. Тя вдигна ръка и притисна дланта си върху сърцето му, за да почувства жуженето на турбината под кожата му.

В храчката му имаше кръв и той избърса устата си с ръкав. Все пак още не беше мъртъв. Описа кръг с пръста си, за да й покаже, че става въпрос за всички, след което посочи на север. Тя кимна и започна да търси останалите, да ги води при него, да ги настанява на земята и да ги кара да чакат.

Намери Валентина – тъмната й коса беше станала твърда и бяла, куртката й под стегнатия колан се беше разтворила, липсваха копчета на ризата й, имаше рани по корема и краката, панталоните й бяха разкъсани. Петрович я прегърна през раменете, но тя не реагира.

Маделин откри останалите доброволци, всички със счупвания, разкъсвания, натъртвания и прободни рани. Защитната й броня я беше предпазила, ала кожата и костите не бяха издържали.

Последна намери Маса, която се скиташе в мъглата, хвана я за ръката и я поведе към групата.

– Направиха го. Направиха го – мърмореше Маса. Тя погледна Петрович. – Направиха го.

– Да. Направиха го. – Той изкашля още от слузестата смес. – Трябва да се почистим. Ще останем заедно. Никой няма да бъде изоставен.

Той се отдръпна от Валентина и се подпря на рамото й, за да се изправи. Кракът му се опита да се подгъне и той го накара да се стегне. Когато погледна надолу, видя, че нещо стърчи от прасеца му. Беше твърде голямо, за да бъде наречено треска – кракът му бе пробит от широко колкото молив парче дърво, което щеше да причини повече щети при ваденето му, отколкото бе причинило при самото проникване.

Лявата му ръка все още беше безчувствена. Той я докосна с дясната, ощипа се грубо. Нищо. Това като че ли беше най-малкият му проблем; поне вече не болеше.

Той закуцука към пролуката, която се беше отворила между планините от срутена зидария; това трябваше да е пътят към Оксфорд Стрийт. Сградите от двете страни бяха изгубили фасадите си и стаите им зееха открити. Комините бяха хлътнали в покривите и бяха пробили долните етажи.

Видът на цялото това унищожение го изпълни със студена, отдавна натрупвана ярост. Тъкмо бяха разчистили след Джихада и Външните. Белезите, останали след предишните ракетни удари, бяха изолирани. Тази бомба беше направила кратер в историческия център на града, беше затрила забележителностите от лицето на Земята, беше разпръснала отрова във въздуха, който бяха принудени да дишат, и беше заразила земята, по която ходеха.

Той се хлъзгаше и се пързаляше по купчината отломки, изкачи се на върха и се спусна от другата му страна. Тежките частици в облака, който го обграждаше, падаха като тежък дъжд и небето започна да се прояснява. Върховете на порутените сгради се взираха в него, разместени и назъбени. Пътят бе осеян с пукнатини, през които като от извор бликаше вода и се събираше на локви в канавките. Канализацията беше поддала и на места пътят беше хлътнал, а на други се виждаха зейнали дупки, пълни с мрак.