Саймън Мордън - Степени на свобода.

Тя вече издърпваше въжето. Петрович отново допусна усещанията в тялото си и изобщо не ги хареса.

– Ёбаный в рот.

Нещо в ръката му се беше повредило необратимо. Тя беше мъртва, безчувствена, сякаш към тялото му беше прикрепен нечий чужд крайник.

– Тръгвай – каза му Маделин, надвесена над въжето. – Аз ще те настигна.

– Тръгвам толкова бързо, колкото мога.

Той се хвана със здравата си ръка за подпората на тунела, надигна се до седнало положение, сви краката си и се спусна по наклона. Не беше нито бързо, нито елегантно.

Бомбата издрънча в кофата. Тя пусна таймера и залюля кофата над шахтата.

– Дали ще се получи?

– Не разполагаме с друго.

Близостта на гласа му я накара да се обърне; бледозелената светлина на очилата й за нощно виждане се стичаше по бузите й.

– Действай.

Маделин бръкна в кофата, натисна бутона и остави въжето да се плъзне между дланите й, оцветявайки найлоновата нишка с кръвта си. След това сви юмруци, за да спре падането на бомбата. Кофата издрънча и тя отново я пусна, този път до края.

– Тръгвай, Сам.

– Тръгнал съм.

Той изръмжа от раздразнение заради бавното си придвижване. Тя пропълзя към него и през него. Петрович получи коляно в корема и ръката й затисна силно главата му. Когато се озова от другата страна, тя се пресегна, бръкна под тениската му, стисна металната рамка, която се спускаше покрай гръбнака му, и го задърпа след себе си.

Часовникът в ъгъла на зрителното му поле показа единайсет, дванайсет секунди – все още се намираха в тунела, тъкмо бяха стигнали до тухлената стена, която ги отделяше от потока. Маделин го подхвана и го изхвърли навън с пъшкане, което премина във вик. Пос­ле скочи, завъртя се и падна във водата до него.

Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет и Петрович тъкмо започна да си мисли, че бомбата е дефектна и няма да се задейства, когато реката смени посоката си. За миг водата се завъртя хаотично около него и той вдигна глава. Нещо огромно и тежко беше започнало да се движи.

– Повърхността – каза той, но Маделин вече се беше изправила на крака.

След като вече разполагаше с достатъчно пространство, тя го хвана през гърдите, подпъхвайки едната си ръка под неговите, повдигна го от земята и го повлече към стълбата, която водеше нагоре към улицата. Тихият стон на гънещата се стомана внезапно премина в писък, разнесе се характерният звук от скъсване и гредата поддаде. Последва грохот от падащи отломки, докато накрая затрепери самият въздух.

Отслабеният от поредицата трусове канал започна да се срутва. От тавана се сипеха тухли и падаха с плясък във водата, следвани само подир миг от съседките си. Цели редици от тухли валяха и задръстваха водата.

Маделин придърпа Петрович към нишата, след което се изкатери по ръждясалата стълба, водеща към железния капак над главата й, оставяйки го да лежи в бушуващата вода с пълни с прах дробове.

Появи се полумесец от светлина, последван от пълен кръг, разкриващ облаци и лица. Нещо падна до него в черната вода – захвърлените очила за нощно виждане. После се появи и тя, разплисквайки водата.

– Можеш ли да се изкачиш?

– Дори и това да ме убие.

Той се хвана за стълбата със здравата си ръка и тя му помогна да качи единия си крак на най-долното стъпало.

Петрович плъзна ръката си нагоре, притисна се към стълбата, вдигна крака си на следващото стъпало и повтори движенията, като се опитваше да се придържа максимално близо до стълбата, за да не се окаже твърде далеч от нея при поредното приплъзване на ръката си нагоре.

Въздухът около него беше сив, а вдигнатият шум приличаше на гърления рев на конструиран от Джихада гигантски робот. Главата му се появи над тротоара и той очакваше да види някакво огромно механично насекомо, вилнеещо из града.

Подхванаха го ръце, издърпаха го нагоре и го сложиха да седне на земята.

Валентина коленичи пред него.

– Спря ли ги?

– Не. – Той изкашля праха от дробовете си и го изплю на плочките. – Трябва да бягаме.

Маделин изпълзя навън. Имаше рана на главата, кръвта се стичаше по скалпа и покрай ухото й. Лицето й бе покрито с тъмен прах, бронята й също. Само очите й бяха бели. Той осъзна, че сигурно изглежда по същия начин.

Единственият отговор на Валентина на думите на Петрович беше:

– Колко далеч?

Той не знаеше със сигурност.

– Майкъл?

[Добре дошъл отново.]

– Да, да. Прецакахме се. Приеми, че имаш килотонова ядрена бомба в твоята подземна стая и аз току-що изсипах в шахтата останките от кулата „Ошикора“. – Той се опита да се изправи и необяснимо защо не откри земята. Уловиха го и го вдигнаха: Маделин от едната страна, Маса от другата. – Какви са вероятностите от заразяване?