Саймън Мордън - Степени на свобода.

Той остави кодовете на масата пред себе си.

– Първото и най-важното задължение на едно правителство е да защитава целостта на нацията, на която служи. Ако ни бъде попречено да го направим, тогава пос­ледното ни действие трябва да е свързано с нанасянето на удар срещу света, който е решен да ни унищожи още от времето на нашето създаване. Ние няма да си отидем тихо, както се надяват те, а ще се бием до смърт.

Той отново се прокашля и се приготви да чете.

Адмирал Аренд гледаше към проблясващите редове, които се нижеха по екраните на стената. Първите ракети щяха да ударят базите в Аляска след по-малко от трийсет секунди.

– Свържете ме с Елмендорф – каза той на дежурния офицер.

Офицерът се върна при конзолата си и с две докосвания по сензорния екран се свърза с операторите.

– Говори СНБ. Ъъъ, лист три-пет жълт. Седем-алфа-фокстрот-ноември-найнър-папа-лима-нула.

Мъжът в синя униформа прелисти жълтия тефтер пред себе си.

– Елмендорф. Ромео-браво-шест-кило-осем-джулиет-танго-шест-хотел.

Дежурният офицер прокара пръст по втория ред кодове.

– Адмирале? Връзката с Елмендорф е потвърдена. Или поне така изглежда.

Аренд надникна през рамото на по-младия мъж.

– Здравей, синко. Искам просто да останеш на връзка колкото се може по-дълго.

– Да, сър.

Екранът потъмня и се върна на предишния прозорец. На картата Елмендорф примигна от синьо в сиво, миг по-късно последван от Айелсън.

Аренд грабна зарязаната слушалка и заговори през стиснати зъби.

– Петрович, кажи ми, че току-що не сме изгубили Единайсета авиобаза.

– Не сте изгубили Единайсета авиобаза. Няма да изгубите и Западното си крайбрежие. Страховита мисъл, нали? Усещате ли мириса на страха?

– Трябва да прекратиш това. Президентът пуска кодовете за изстрелване.

– Да, знам.

– Може ли да изстреля ракетите? – попита Аренд. – Ако това е фалшиво, значи, той не изпраща кодовете в НОРАД, нали?

– Не – отвърна Петрович. – Изпраща ги на мен.

Аренд изпусна телефона.

– Господин президент, прекратете поредицата.

Макензи извърна бавно глава към военния си съветник и го изгледа с изпепеляващ поглед.

– Малкълм, мисля, че се самозабравяш.

– Това не е НОРАД – каза адмиралът, сочейки с треперещ пръст екрана, където симпатичният офицер от военновъздушните сили очакваше последните две числа от кода за изстрелване. – Това е ИИ. Вие издавате кодовете на врага.

За пръв път спокойното лице на Макензи потрепна в тик на съмнение. Той погледна към съветниците си и техните придружители, които седяха около масата. Някои от тях бяха още деца, израснали в свят, който не познаваше друго, освен Реконструкцията. Мъжете на средна възраст бяха онези, които бяха гласували за тази институция. Дори най-възрастните мъже бяха с двайсет години по-млади от него.

Изстреляните от подводниците в Атлантическия океан ракети достигнаха Източното крайбрежие. Ню Йорк угасна. Маями. Чарлстън. Някои подминаха брега и навлязоха навътре, насочени към индустриалните градове на север. Изстреляните от сушата интерконтинентални ракети приключиха фазата си на ускорение и се носеха по ръба на Космоса. След двайсетина минути щяха да започнат да падат. Мишените им бяха всички големи населени места, както и големите военни бази. Първи щяха да паднат Хаваите. След това Диего Гарсия. Без защитата на „Небесен щит“ те оставаха абсолютно незащитени пред приближаващата буря.

О’Конъл се намръщи.

– Знам, че изглежда като НОРАД. Но не трябва да пренебрегваме способностите на онзи – или онова – пред което сме се изправили. Ако изкуственият интелект на Петрович разиграва симулирана атака, значи, контролира всичко.

– Добре, Франк, ти си моят съветник по разузнаването. Разчитах, че точно ти ще можеш да ми кажеш дали информацията, която получаваме, е надеждна.

– Имаме само два избора – дали да натиснем червения бутон, или да изчакаме и да видим дали ще умрем.

– Изборът между заличаването на икономиката ни и способността ни да отвърнем на удара не е никакъв избор. – Макензи издаде напред тънките си устни. – Очевидно съм бил посъветван неправилно.

О’Конъл се накани да възрази.

– Още откакто разбрахме за Новия джихад на машините…

Макензи вдигна ръка.

– Достатъчно. Ти също си освободен от поста.

След като за миг остана с опряно в масата чело, О’Конъл се изправи и тръгна замаян към изхода. Заместникът му облиза нервно устните си и прокара пръс­ти през косата си.