Саймън Мордън - Степени на свобода.

Той се намираше пред портала на Риджънтс Парк, заел удобна позиция, от която им показваше разрушенията.

– Странно, но всеки път изваждах голям късмет. Успявах да се намеся така, че да променя нещата. Но този път няма да го направя – вече приключих тук. Изморих се. Сега ще изчезна от радарите ви – надявам се завинаги – и този път ще оставя вие да разчиствате кашата. Защото, честно казано, тя си е ваша.

Петрович не спираше да върви. Наоколо не се виждаха много хора – повечето се бяха преместили на север, по-далеч от кота нула. Улицата беше покрита с червени знамена, които му напомниха за онези кратки мигове на еуфория, в които промяната им изглеждаше не само възможна, но и неизбежна.

– Залових още един от агентите на ЦРУ – не говоря за Маса, тя вече е една от нас – и искам да ви го върна. Дори да не получа нищо в замяна, той ми носи повече проблеми, отколкото ползи. Но можете да направите един жест на добра воля, като качите Епифани Еканоби и Пол Долтън на самолета за Европа. Означава също, че ще трябва да приложите доста по-сериозно собствените си закони в Калифорния. Като стана дума, можете да метнете в самолета и хлапето Анархия. Като прибавим към това и спирането на опитите да убиете мен и приятелите ми, и може да се каже, че сме квит.

Макензи се прокашля.

– Кодовете са у вас?

– Да. И не може да се каже, че не те предупредих. Няколко пъти. Всички в стаята го разбраха. Само ти не.

– И какво смятате да направите сега?

– Дадох ви три възможности: убийството на милиони, загубата на банковите ви авоари или запазвате спокойствие и не правите абсолютно нищо. Два от отговорите бяха правилни, но не, вие тръгнахте с рогата напред и избрахте третия. Щеше да унищожиш целия свят, откачен шибаняко. – Петрович изсумтя. – Не, не можахте да изстреляте ракетите, това не е нещо, което бих допуснал. Така че няма нанесени реални щети. Никой не е умрял в глобалния ядрен холокост. Всички отново можем да дишаме свободно и да си обещаем следващия път да се справим по-добре. С изключение на теб. Нещо ми подсказва, че макар да промениха конституцията така, че да ти позволят да изкараш повече от два мандата, и макар всеки път на избори подкрепата за теб да се увеличава и рейтингът ти да расте – няма да успееш да излезеш от Кризисната стая като действащ президент.

Петрович продължи да върви и погледна със здравото си око към хоризонта, който се криеше зад ниска завеса от пушек и прах. Трябваше да заобикалят срутени сгради и пукнатини в пътя. Локви и купчини стъкло.

– Днес ти показа на всички какво представляваш в действителност, Макензи. Не великият президент, архитектът на Реконструкцията и защитник на американския народ. Оказа се, че си всъщност един побъркан старец с фетиш към Армагедон, който по-скоро би взривил планетата, отколкото да признае, че греши – и всичко това го имам на запис. Ако си мислиш, че тези улици, този град изглеждат зле – те може да се построят отново, което не може да се каже за твоята репутация. Преди няколко дни имах един много прос­ветителски разговор с Пол Долтън, който ми разкри черното сърце на Реконструкцията; ако се каниш да излезеш с проект, който по някакъв начин е различен, може би дори слаб, тя ще се обърне срещу теб и ще те разкъса на парчета без колебание или милост. Точно това ще се случи с теб и аз с наслада ще го наблюдавам. Огледай лицата около теб. Взри се в тях. Те са твоите екзекутори, не аз. Сбогом, Макензи.

Имаше още много за правене, но Петрович беше твърдо решен да остави другите да го вършат. Щом намереше подходящия човек за дадена работа, той не откриваше причина да се притеснява за компетентността му. Беше свършил достатъчно за един ден – дори имаше чувството, че е достатъчно за цял живот – и бе казал истината на Макензи; той беше уморен.

Беше разговарял с президенти и премиери, беше разговарял с посланици и представители. Беше провел много затрогващ разговор с генералния секретар на ООН, която необяснимо защо му напомняше за майка му, и окончателно се беше задръстил.

Майка му – това вече беше нещо, с което в един момент щеше да се наложи да се оправи. Но все още не.

Един най-обикновен кардинал от Римокатолическата църква изобщо не можеше да се сравнява с великите и могъщите. Но ето че той седеше там, на стъпалата на странната сграда в италиански стил, която някак си се беше сместила между една градска къща и една пицария, за нещастие, затворена.

Карило беше намерил една здрава бутилка бърбън сред руините на църквата на Маунт Стрийт и я беше донесъл, за да си я поделят. Той седна на студения мрамор и остави две чаши до себе си, на стъпалото.