Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Първият жив мъртвец, който ми се изпречи пред очите, беше малък — по всяка вероятност дете. Лицето му бе изядено — кожата, носът, очите, устните, дори косата и ушите ги нямаше… Само тук-там на места бяха останали рехави късчета плът насред оголения череп. Вероятно е имало и още рани, но и тези ми бяха предостатъчно и нямах никакво намерение да го разглеждам твърде подробно. Създанието седеше в една от онези дълги походни раници, а през вратлето му минаваше здраво затегнат шнур. Презрамките на раницата се бяха заплели в корените на близкото дърво и тя висеше, наполовина потопена в мочурището. Мозъкът на зомбито обаче не бе пострадал, както и част от лицевите мускули, защото щом се приближих, започна да трака с челюсти. Не мога да кажа как съществото бе доловило присъствието ми — може би благодарение на някои рецептори в носната кухина или все още функциониращите му слухови канали…

Изчадието не стенеше — все пак гърлото му беше твърде здраво пристегнато, — ала за сметка на това запляска с крайници във водата. Ето защо побързах да го освободя от страданията му (ако действително страдаше) и побързах да го изхвърля от съзнанието си. В програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ ни бяха научили и на това — да не си съчиняваме погребални речи за Зак и да не си представяме какви са били в нормалния си живот, как са се озовали тук и как са се превърнали в зомбита. Кой обаче е в състояние да се изправи срещу една от тези твари и да озапти спонтанно възникналия импулс да си представи как се е стигнало дотук? Все едно да прочетеш само последната страница от някой роман… няма ли да се развихри въображението ти? И точно когато се разсееш, когато изгубиш бдителността си и забравиш да се оглеждаш… ставаш един от тях и някой друг вече ще гадае какво точно се е случило с теб. И тъй, насилих се да забравя за впримченото в раницата изчадие и наместо това се замислих защо през целия път дотук съм се натъкнала само на един жив мъртвец.

Това беше наистина важен въпрос, а не разни отнесени размишления, ето защо включих радиостанцията си и попитах Метс дали пък случайно не съм пропуснала нещо. Може би някакъв участък, който трябва да се избягва? Тя ми напомни, че в този район почти няма зомбита, понеже сините зони на Батон Руж и Лафайет са привлекли към себе си по-голямата част от тварите. Какво сладко-горчиво утешение… да се окажа между двата най-опасни сектора в областта! Тя отново се засмя и побърза да ме успокои: — Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

След няколко минути зърнах нещо пред мен. Първо ми заприлича на някаква могила, само дето беше четвъртита и лъскава на места.

Докладвах за това на Метс и тя ме посъветва да не се приближи вам твърде, но и да не се отклонявам от маршрута си. По това време вече се чувствах значително по-добре — някаква част от предишното ми „аз“ определено се беше завърнала.

Щом се приближих, видях, че въпросната могила всъщност е автомобил — по-точно, хибриден джип „Лексус“, целият покрит с кал и мъх. Колата бе затънала чак до прозорците в мочурището. На задните седалки имаше пълен комплект с екипировка за оцеляване — палатка, спален чувал, кухненски принадлежности, ловна пушка с няколко кутии патрони… А когато надзърнах през предното ляво стъкло, просто нямаше как да не забележа бляскавото дуло на масивния револвер калибър 357. Шофьорът продължаваше да го стиска в кафеникавата си, сбръчкана ръка. Седеше с изпънат гръб, вперил невиждащия си взор в предното стъкло… Светлината проникваше през дупката в черепа му и по тежкия стадий на разложение, в който се намираше трупът, бих предположила, че е умрял преди година-година и нещо. Носеше униформа в цвят каки — от онези, които се поръчват по престижните каталози за лов или сафари… Камуфлажът изглеждаше чист и неизмачкан и си казах, че единствената кръв по него е от раната в слепоочието на покойника. Не се виждаха никакви други рани — нито от куршуми, нито от ухапвания. Това сериозно ме покърти и ми оказа много по-силно въздействие, отколкото детето без лице например. Този мъж имаше всичко, за да оцелее. Всичко… без воля за живот. Да, съзнавам, че това е само едно предположение. Може пък под дрехите му да се криеше рана от ухапване… или на някое друго място, но да не я виждам заради напредналия етап на гниенето. Обаче част от мен знаеше със сигурност, че случаят не е такъв. Узна го още в мига, в който се доближих до джипа, надзърнах през прозореца и видях този паметник на слабата воля и рухването пред житейските изпитания.