Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Никога?

Ако държите да говорим за това, мога да ви разкажа за четирите си години в Колорадо Спрингс. Това ако не е пребиваване във враждебна среда, не знам какво е!

Но там сте били с други жени…

Да, кадети и съпернички, които по една случайност имаха същите полови органи като мен. Повярвайте ми — когато сте подложени на силен стрес, всички сестрински чувства моментално се изпаряват. Чувствах се сама, съвсем сама. Напълно самодостатъчна, надяваща се единствено на себе си и винаги, без значение от ситуацията, изпълнена с увереност в собствените си сили. Само така успях да оцелея след четирите адски години в академията и само на това можех да разчитам, когато се приземих сред калта в самото сърце на мъртвата зона.

Освободих се от парашута си — бяха ни учили да не губим ценно време в усилия да го скрием — и се отправих в дирене на другия оцелял. Изминаха няколко часа, през които вече бях оплескана до коленете с ледената тиня. Все още не бях възвърнала способността си да разсъждавам ясно. Не искам да се оправдавам, но точно поради тази причина не забелязах, че птиците изведнъж литнаха в противоположната посока. Чух и някакъв едва доловим вик, сякаш идеше от много далеч… Щом зърнах заплетения в клоните парашут, тутакси се втурнах натам. Така направих още една грешка, понеже не се спрях, за да се ослушам дали наблизо не се спотайват зомбита. Видях голите сиви клони едва когато буквално надвиснаха над мен. И ако не беше Ролинс, моят втори пилот, със сигурност щях да последвам съдбата му.

Открих го да виси на парашутните ремъци — мъртъв, но гърчещ се като обезумял. Униформата му беше раздрана 92 92 На този етап от войната още не бе започнало производството на НБУ — новите бойни униформи. — Б.а. и червата му висяха от разпрания корем… върху муцуните на пет зомбита, които се хранеха под червено-кафявия дъжд. Едно от тънките черва се бе омотало около шията на най-близкото същество като примка и всеки път, когато то помръднеше, Ролинс се разклащаше като някаква проклета камбана. Изобщо не ме забелязаха. Намирах се толкова близо до тях, че можеха да се протегнат и да ме сграбчат, ала явно бяха изцяло погълнати от пиршеството си.

Е, поне успях да проявя достатъчно съобразителност, за да задействам заглушителя си. Обаче нямаше смисъл да изразходвам цял пълнител… друга грешка. Бях толкова разгневена, че малко оставаше да започна да ритам труповете им. Изпитвах неописуем срам, несравнима омраза към себе си…

Към себе си?

Аз бях виновна за всичко! Това бе моят самолет, моят екипаж…

Но нали е било нещастен случай! Не сте виновна вие…

Откъде знаете? Дори не сте били там. Мамка му, и аз не бях там! Така че нямам представа какво точно се е случило. Вместо да си върша работата, клечах над тоалетната като малко момиченце! „Шибана слабачка! — не спирах да си повтарям, — шибана мухла!“ Не просто се ненавиждах, но и се ненавиждах заради това, че се ненавиждам! Що за идиотщина? Сигурно щях да продължавам да си стоя там, разтреперана и безпомощна, докато Зак не ме откриеше и не решеше веднъж завинаги съдбата ми…

Обаче радиостанцията ми ме изтръгна от състоянието, в което бях изпаднала.

— Ало? Ало? Чувате ли ме? Има ли някой там? Спаси ли се някой от самолета?

Женски глас. Явно някоя от цивилните, съдейки по думите и тона й. Веднага отговорих, представих се и попитах с кого разговарям.

Жената отвърна, че е от службата за въздушно наблюдение и прякорът й бил „Метс фен“ 93 93 „Ню Йорк Метс“ е професионален бейзболен отбор от Ню Йорк, създаден през 1962 г. — Б.пр. за по-кратко „Метс“. Службата за въздушно наблюдение се състоеше главно от радиолюбители, които трябваше да докладват за авиокатастрофи и да помагат за спасяването на екипажите. Заради малкия си брой оператори не беше най-ефективната система, но пак беше по-добре от нищо. Изглежда бях извадила късмет. Жената ми каза, че забелязала дим и падащи отломки… след което добави, че макар и да се намира на един ден път пеша оттук, хижата, в която била в момента, била обсадена от живи мъртъвци. Преди да успея да кажа каквото и да било, тя ме посъветва да не се тревожа, понеже вече била изпратила доклад за местоположението ми на спасителните екипи… Сега най-важното било да изляза на някакво открито място, откъдето да могат лесно да ме вземат.

Пресегнах се към GPS-а си, обаче се оказа, че се е откъснал, докато съм падала от самолета. Имах резервна карта на маршрута ни, но тя не беше от най-подробните, защото летяхме над почти всички щати… Над разсъдъка ми продължаваше да тегне облак от ярост и съмнения… Смотолевих на Метс, че не знам къде точно се намирам и нямам никаква представа накъде трябва да поема… Тя се разсмя.