Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Предполагам, че така и няма да узная със сигурност каква точно бе причината, поради която претърпяхме този инцидент. Дали се дължеше на механичен проблем, на умора на метала или на атмосферните условия… Не бе изключено да е свързана и с товара, който транспортирахме — за съжаление не бяха редки случаите, когато неправилното му разпределение водеше до нещастни случаи… Понякога опасните материали не бяха адекватно подготвени за превоза, или пък някой малоумен инспектор по контрола на качеството оставяше хората да окомплектоват детонаторите преди полета… точно това се случи с един мой приятел. Стандартен полет от Палмдейл до Ванденбърг, който дори не минаваше над заразена територия. Двеста детонатора „тип 38“, всичките напълно окомплектовани и активирани, и всичките настроени да се задействат от същата честота, на която работеха и радиостанциите ни.

(Изщраква с пръсти.)

На тяхното място можеше да сме ние. Летяхме от Финикс към синята зона недалеч от Талахаси, Флорида. Октомври беше към края си и зимата вече сериозно се усещаше. От Хонолулу настояваха за още няколко полета, преди сезонът да ни блокира чак до март. Това бе деветият ни рейс за седмицата. Всички го карахме на „туиксчета“ — ония мънички сини стимуланти, които ти даваха сили да работиш, без да притъпяват рефлексите ти или способността ти да мислиш. Не се съмнявах в ефективността им, обаче заради тях трябваше да ходя до тоалетната на всеки двайсет минути. Момчетата от екипажа ми не спираха да ме бъзикат: о, момичето пак ще ходи да си пудри носа! Знаех, че не влагат злоба, но пак едва се сдържах да им отвърна подобаващо.

След като се лашкахме близо два часа в доста силна турбуленция, най-накрая се надигнах от мястото си и оставих щурвала в ръцете на втория пилот. И тъкмо си вдигах ципа, когато изведнъж се разтресохме така, сякаш господ ни дръпна за опашката… след което носът ни рязко се килна надолу към земята. На борда на нашия C-130 „Херкулес“ нямаше истинска тоалетна; само преносим химически резервоар зад тежка пластмасова преграда, пригодена от завеса за баня. И може би точно това ми спаси живота. Ако се бях намирала в нормална тоалетна, сътресението по всяка вероятност щеше да ме запрати към някоя от стените, а и едва ли щях да съумея да отключа вратата и да се измъкна навън… Ненадейно се разнесе стържещ вой и бях запратена към задната част на самолета, където уж трябваше да се намира опашката. Описвах бесни спирали във въздуха, взирайки се невярващо в димящата сива грамада на „Херкулес“-а, който стремглаво се снижаваше към земята. Въпреки че бях замаяна и всичко около мен се въртеше, се насилих да си поема дъх и да отворя парашута си. После напипах с треперещи пръсти радиостанцията си и започнах да крещя на екипажа си незабавно да напусне самолета. Не получих никакъв отговор. Успях да зърна само още един парашут; явно само един човек освен мен бе успял да се спаси.

Това беше най-ужасният момент от всички — да вися безпомощно във въздуха. Зърнах втория парашут на около три километра и половина северно от мен. Отново потърсих останалите. Този път радиостанцията ми нямаше никакъв сигнал; вероятно предавателят се бе повредил по време на скока ми. Опитах се да се ориентирам и да разбера къде съм — някъде над Южна Луизиана, съдейки по безконечните блата… Мозъкът ми отказваше да мисли; можех само да направя бърза проверка на най-важното. Можех да движа ръцете и краката си, нищо не ме болеше, не ми течеше кръв… Аварийният ми комплект за оцеляване висеше на бедрото ми, а оръжието ми — моят верен „Мег“ 91 91 Така летците наричат стандартния автоматичен пистолет двайсет и втори калибър. Предполага се, че заради дългия заглушител, сгъваемия приклад и телескопичния прицел оръжието им е напомняло за героя от „Трансформърс“ Мегатрон — играчка, произведена от компанията „Хасбро“, ала това са непотвърдени сведения. — Б.а. — се опираше в ребрата ми.

Бяха ли ви подготвили за подобни ситуации?

Всички трябваше да покрием програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ в калифорнийските планини Кламат… Там даже имаше няколко истински зомбита — прономеровани, маркирани и разположи ни на определени места, за да се „почувстваме в реални условия“. В общи линии, доста напомняше нещата, на които се набляга и в ръководствата за цивилни — движи се бързо, без да привличаш внимание, и ликвидирай Зак (тук се изреждаха няколко възможности), преди да те е открил и атакувал. Всички летци се справихме, тоест „оживяхме“, макар че двама-трима пилоти бяха извадени от теста на осмия етап… Може би просто не успяха да въздействат както трябва на чувството ни за реалност… Никога не ме е притеснявала вероятността да остана сама на вражеска територия. За мен това си беше стандартна ситуация.