Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— Нима искаш да ми кажеш, че никога по-рано не си летяла по този маршрут? И всеки сантиметър от него не се е отпечатал в паметта ти? Не видя ли къде падаш, докато се носеше с парашута?

— Жената вярваше в мен и се опитваше да ме накара да мисля, а не да ми дава готови отговори. В този миг разбрах, че наистина добре познавам тази местност, понеже съм летяла над нея двайсет пъти за последните три месеца, и сега се намирам някъде край водосборния басейн на река Ачфаталая.

— Мисли! — каза ми Метс. — Какво ти направи впечатление, докато се спускаше с парашута? Някакви пътища, реки?

Отначало единственото, което можах да си спомня, бяха дърветата — безкраен сив пейзаж без ясни очертания, ала после, когато главата ми постепенно започна да се прояснява, се сетих и за реката, и за пътищата. Консултирах се с картата и осъзнах, че точно на север от мен минава междуградското шосе И-10. Метс ми съобщи, че това навярно е най-доброто място, където да изчакам спасителния екип. Операцията нямало да отнеме повече от един-два дни, особено ако тръгна още сега, без да губя напразно времето си.

Вече възнамерявах да потегля, когато тя ме спря с въпроса да не би случайно да съм забравила нещо. Много ясно си спомням този момент. Обърнах се към Ролинс. Той тъкмо отваряше наново очите си. Прииска ми се да му кажа нещо — може би да му се извиня за случилото се, — обаче в крайна сметка просто го прострелях в челото.

Метс ми каза да спра да се самообвинявам; без значение какво се случва, най-важното било да не се разсейвам и да се концентрирам върху целта си.

— Остани жива! — гласеше съветът й. — Остани жива и свърши това, което си започнала. — След което добави: — И престани да прахосваш безплатните си минути.

Имаше предвид да не хабя напразно батериите на радиостанцията си. Както изглежда, нищо не убягваше от вниманието й. Послушах я, изключих устройството и закрачих на север покрай блатото. Мозъкът ми вече работеше с пълна сила и всички уроци от програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ се върнаха в съзнанието ми. Пристъпвах внимателно, спирах и се ослушвах. Там, където бе възможно, гледах да вървя по суха земя и внимавах стъпките ми да са възможно най-тихи. На няколко пъти се наложи да плувам и това сериозно ме притесни; мога да се закълна, че на два пъти усетих как нечия ръка докосва бедрото ми. После излязох на някакъв път — запустяло шосе в ужасно състояние, толкова тясно, че две коли трудно биха се разминали, — но беше къде-къде по-добре да вървиш по асфалт, вместо да газиш в оная лепкава кал. Докладвах на Метс за находката си и я попитах дали този път ще ме отведе до И-10. Тя обаче ме посъветва да стоя далеч от него и от всеки друг път в района.

— Пътищата означават автомобили — обясни ми тя. — А автомобилите означават зомбита.

Говореше за ухапаните шофьори, загинали от раните си зад волана; понеже живите мъртъвци нямаха нужния интелект, за да отворят вратата или да се освободят от предпазните колани, те бяха обречени да седят в колите си до края на съществуването си. Изтъкнах, че едва ли представляват заплаха в това си състояние — нали не могат да се измъкнат и да ме сграбчат през прозореца например? Така че има ли значение край колко изоставени возила ще мина? Метс обаче ми напомни, че дори прикованият към седалката жив мъртвец може да застене и да извика своите себеподобни… Тук вече наистина се обърках. Значи трябваше да заобикалям всички пътища, губейки безценно време, само и само за да не се натъкна на автомобили със зомбита, и в същото време да се стремя към междуградското шосе И-10, което вероятно щеше да гъмжи от Зак?

— Ти ще бъдеш над блатото — напомни ми Метс. — Как другите зомбита ще се доберат до теб?

Думите й не бяха лишени от основание. Този участък от И-10 се издигаше на няколко метра над тресавищата и действително беше най-безопасното място в целия регион. Метс отново се засмя:

— Не се страхувай, мила. Аз се притеснявам предостатъчно и за двете ни. Дръж се за мен и ще ти помогна да се върнеш благополучно у дома си.

Послушах я и започнах да страня от всичко, което малко или много напомняше път. Гледах да се придържам към най-дивите и едва проходими пътечки и просеки, но като казвам „диви“, беше невъзможно да не се натъкна на някакви следи от човешко присъствие… или на такива от съществата, които някога са били хора. Захвърлени обувки и дрехи, всякакви боклуци, разпарчетосани куфари и екипировка за походи… Видях и доста кости, но не можех да кажа със сигурност дали са човешки, или животински. По едно време забелязах и цял гръден кош с ребра и така нататък — вероятно бе принадлежал на алигатор, понеже бе доста голям. Не ми се искаше да си представям колко ли зомбита бяха необходими, за да убият такъв звяр.