Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Почти?

Е, наложи се да се разделим завинаги със стратегическия военнотранспортен самолет C-17 „Глоубмастър“, както и от всички „гълтачи на гориво“. За сметка на това останаха летателните апарати с витлови двигатели. Представете си го така — все едно да си летял на „хиксокрилите“ изтребители от „Междузвездни войни“ и изведнъж да те прехвърлят на някаква допотопна летяща кошница с перки.

Тоест ВВС се концентрираха основно върху транспортни функции?

Да, въздушните превози се считаха за единственото, което все още има някакво значение.

(Събеседничката ми сочи към пожълтялата карта на стената.)

Командирът на базата ми позволи да я задържа след онова, което ми се случи.

(На картата се виждат континенталните Съединени щати от периода на войната. Цялата територия на запад от Скалистите планини е боядисана в светлосиво. Тук-таме на фона му се открояват разноцветни кръгчета.)

Островчета сред морето от зомбита. Зеленият цвят обозначава местата на действащите военни подразделения. Някои бяха превърнати в бежански центрове, а други все още участваха във военни операции. Имаше и такива, които бяха изключително добре защитавани, ала нямаха никакво стратегическо значение. Червените зони се отнасят към категорията на „агресивно жизнеспособните“ — фабрики, мини, електроцентрали… Там армията оставяше изолирани отряди. Задачата им беше да охраняват обектите дотогава, докато успеем да ги върнем към военната икономика. Сините зони са териториите, където гражданите бяха съумели да дадат отпор на заплахата, отбранявайки късчето земя, в чиито очертания някак успяваха да живеят. Всички тези зони се нуждаеха от снабдяване, за което отговаряше Континенталната въздушна служба. Осъществяването на въпросното снабдяване бе мащабна операция — не само от гледна точка на техника и гориво, но и като организация. Трябваше да се поддържа връзка с „островчетата“, да се обработват заявките им, да се съгласуват с „ДеСтРес“, да се доставят материали, да се степенуват приоритетите при зареждането на тази или онази зона… Сигурна съм, че усилията, хвърлени в тази насока, не можеха да се сравнят с нито една акция на военновъздушните ни сили за цялата ни история като държава.

Повечето военни пилоти се опитвахме да се разграничим от превоза на потребителски стоки като хранителни продукти и лекарства, които трябваше да се доставят регулярно. Те бяха класифицирани като НП — належащи пратки. Винаги предпочитахме ПСО — пратките за самообезпечаване, където влизаха инструментите, резервните части и инструментите за изготвянето им. „На тях не им трябва риба — казваше Синклер, — а въдици.“ Въпреки това всяка есен им спускахме големи количества риба, брашно, сол, сушени зеленчуци и бебешки храни… Зиме ставаше още по-тежко. Нали си спомняте колко дълги бяха станали зимите? Да помагаш на хората сами да си помогнат звучи страхотно на теория, но на практика трябва освен всичко друго и да се погрижиш да останат живи.

Понякога се налагаше да превозваме и хора — различни специалисти, лекари и инженери; все професии, които нямаше как да усвоиш сам с помощта на книгите. В сините зони имаше и много инструктори от спецчастите, които не само обучаваха хората как да се защитават, но и ги подготвяха за онзи ден, когато щяхме да тръгнем в настъпление. Питая истински респект към тези момчета! Повечето ясно съзнаваха, че „командировката“ им няма да продължи кратко; в голяма част от сините зони нямаше летища и тези хора скачаха с парашути, без да се самозалъгват с надеждата, че някога ще ги приберем обратно. Не всички сини зони бяха безопасни. Случваше се от време на време да изгубим по някоя. Момчетата, които превозвахме, си даваха сметка за рисковете, пред които се изправяха. Храбри сърца имаха.

Същото може да се каже и за вас, пилотите.

О, да, нямам намерение да омаловажавам заслугите ни. Всеки ден ни се налагаше да изминаваме стотици, а понякога и хиляди километри над заразените територии. Ето защо бяха въведени виолетовите зони. (Тя ми показва последния останал цвят на картата. Забелязвам, че виолетовите кръгчета са малко и са пръснати на голямо разстояние едно от друго.)Там бяха оборудвани площадки за ремонт и дозареждане. Много самолети просто нямаха необходимата далечина на полета, за да достигнат най-отдалечените региони от източното крайбрежие, особено при невъзможност да се осигури дозареждане във въздуха. Благодарение на тези площадки значително съкратихме броя на безвъзвратно изгубените по трасето екипажи. Така „оцеляемостта“ на самолетния ни парк нарасна до деветдесет и два процента. За съжаление, случи се така, че аз попаднах в другите осем.